Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Майко…? — извика Лорънс отново и този път баща му чу слабия му жаловит глас. Сър Джон се извърна, все така притискайки Солана до гърдите си. Когато проблесна нова светкавица, Лорънс видя линиите на ужасна невъзможна мъка, врязани дълбоко в лицето му. Очите на баща му тъмнееха, изпълнени със скръб, ярост и гняв пред непоносимата загуба.

Сър Джон отвори уста и нададе вик на отчаяние, който раздра нощта. Лорънс почувства чернотата на бурята да се събира около него, впивайки се като пръсти около гърлото му и след това собственият му вик се извиси към небето при трясъка на следващата мълния.

И сетне нямаше нищо друго освен мрак.

Лорънс лежеше на леглото си и се взираше в тъмния таван. Чувстваше се безкрайно стар, изхабен и негоден за нищо. Смяташе, че се е избавил от спомените си от онази ужасна нощ. Майка му беше в гроба от трийсет години и оттогава той не беше стъпвал в „Толбът Хол“.

Но камъкът и дървото на къщата като батерия бяха съхранили всеки малък детайл от трагедията и сега образите се връщаха отново и отново в главата му. Колкото и уиски да пиеше, спомените оставаха неумолими и непобедими. Всяка малка подробност от онази нощ оживя в ума му… а също и онова, което последва…

Черната карета не беше катафалка, но приличаше на такава. Масивна и тежка, прозорци със завеси и четири черни коня, водени от кочияш с мрачно лице и черен костюм.

Младият Лорънс само смътно съзнава, че го отвеждат. Умът му не възприема времето, движението и действието по ясен и съдържателен начин. Той има чувството, че се носи във въздуха. Когато чува гласове, не знае кому принадлежат. Гласът на баща му е глас на непознат. Другият глас — хората го наричат д-р Хонегер — му е също толкова непознат. Лорънс не е в състояние да свързва хората с реалността, защото нищо не е реално.

Всичко това е само сън. Кошмар. Той знае това, защото не може да не е кошмар. Не може да не е кошмар онова, което видя миналата нощ в градината. Черният дъжд. Тялото на майка му. Необузданата мъка на баща му. Тези неща са невъзможни в реалния свят… те принадлежат на тъмните сънища. Лорънс разбира това. По същия начин както разбира, че черната карета и д-р Хонегер не принадлежат на света на будните. А черните коне и тази странна сграда — всички тези неща също са фрагменти от един кошмар. Бурята направи това. Тя беше прекалено оглушителна, прекалено силна и разруши света. А вятърът и дъждът отнесоха здравия разум.

Лорънс мисли за тези неща несъзнателно. Умът му е застинал в уродливи изопачени форми и яснотата е отмита от черния дъжд в канавката.

Очите на Лорънс виждат думи, изписани върху табела пред някаква сграда, но тези думи са непонятни. Те не му принадлежат, не могат да се поберат в този свят. В неговия свят няма Дом за лунатици „Ламбът“ , а дори и да имаше, той нямаше да е там и баща му не би го отвел на такова място. Просто така става в кошмарите. Странни неща, лишени от смисъл, които умът не може да проумее.

— Бедното момче — казва нечий глас. Лорънс не знае чий е този глас и не го е грижа.

Той поглежда нагоре с очи, които са сухи, защото дълго не е мигал, но това не му пречи. Би му пречило в някакъв друг свят. Нито пък чувства убождане, когато иглата се забива в него. Това е само болка и тя също не му принадлежи.

Единственото, което му принадлежи, е мракът. Чувства как той се събира над него и го затиска и докато потъва в тъмнината, чува гласа на майка си, който пее стара испанска приспивна песен. Знае, че трябва да запомни думите. Но не може и това някак си не го тревожи.

Чернотата е толкова мека и гладка, и покрива всичко…

Връщайки се назад, припомняйки си с жестока яснота тези натрошени образи от момчешките си дни, Лорънс сложи ръце върху очите си в опит да отрече дори пред себе си, че плаче.

Погребаха Бен Толбът на другия ден. За погребенията обикновено се смята, че стават в мрачни дни, под сиви небеса, от които вали студен дъжд, но този ден слънцето упорито грееше и клоните на дърветата бяха пълни с глупави птички, пеещи жизнерадостно, сякаш болката и мъката не бяха отровили въздуха в Блекмор.

Погребалното шествие започна от църквата, където намръщения пастор Фиск произнесе дълга и монотонна проповед за преходността и крехкостта на живота. По време на службата Лорънс седеше до баща си и гледаше с омраза към стария викарий. Да се смесва скръбта с религиозното чувство за вина според него беше най-големият грях. Не беше ли достатъчна мъката от невъзвратимата загуба?