Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Тръгнаха към „Толбът Хол“, без да си кажат нито дума повече. Лорънс имаше толкова много неща, които искаше да сподели, но думите на Гуен го бяха развълнували дълбоко и той се оттегли в стаята си да ги премисли.

По залез-слънце чу някакъв шум отвън и когато слезе по стълбите, намери Гуен, баща й и сър Джон да стоят отпред. Малко по-нататък ги очакваше каретата на семейство Конлиф.

Сър Джон стоеше сковано, изпънал гръб, с мрачно сериозно лице. Гуен се наведе да го прегърне, но жестът й беше по-скоро форматен и не донесе радост на нито един от двама им.

— Сигурна ли сте, че не искате да останете още един ден? — рече сър Джон донякъде хладно.

— Баща ми ни е запазил стаи в странноприемницата — каза тя. — Така по-лесно ще хванем влака сутринта.

Бащата на Гуен беше слаб човек с лице и походка на подплашена чапла. Той беше обезсърчен от трагичния обрат на събитията и беше ясно — поне на Лорънс — че старият Конлиф е твърде респектиран от сър Джон. Той се ръкува с него предпазливо и отдръпна ръката си в мига, в който учтивостта го позволяваше. От своя страна сър Джон като че ли намираше нещо забавно в начина, по който въздействаше на Конлиф.

Гуен забеляза Лорънс и появата му сякаш й донесе известно облекчение.

— Лорънс, вие кога се връщате в Лондон?

— След като разбера какво се е случило с Бен.

Всички го погледнаха с изненада, с изключение на Гуен, която кимна. При тези думи тя изправи гръб, вирна брадичка и на Лорънс му се стори, че вижда огън в очите й. Гуен се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Късмет — рече тя.

Но истинският й отговор, прошепнат в ухото му, беше: „Успешен лов.“

Когато се отдръпна, в очите й отново се събираха сълзи и тя тръгна бързо към каретата, която ги очакваше. След момент на неловкост Конлиф се поклони леко на двамата Толбът, понечи да се ръкува със Сингх, но сетне се спря, тъй като не знаеше дали по този начин няма да обиди някого от своята каста, най-накрая кимна нервно на сикха и се завтече след дъщеря си.

Лорънс и сър Джон се изкачиха по стълбите на площадката и изпратиха оттам с поглед каретата, която лъкатушеше надолу по обраслата в бурени алея. Сър Джон пъхна ръце в джобовете си и вдигна поглед от смаляващата се карета към нарастващия мрак на следобедното небе.

— Значи смяташ да разплетеш тази загадка, така ли? — промърмори той.

— Някой трябва да го направи.

— Очевидно нямаш много вяра на глупака Най.

Лорънс поклати глава.

— Да, така е. Той или не знае как да разследва този случай или се страхува да го направи.

— И смяташ, че ще се справиш по-добре от него с тази задача?

— Не бих могъл да се справя по-зле — отвърна Лорънс.

— Може би си прав.

— И освен това съм по-мотивиран. Най вече се е отказал от този случай. Аз няма да го направя.

Сър Джон се вгледа в него за кратко, след това се обърна и отново насочи вниманието си към падащия здрач.

— Това е добре, но твоето разследване търпи отлагане до утре, защото тази нощ ще има пълнолуние.

— Е и? Да не би да смяташ, че ще срещна върколак?

Сър Джон се подсмихна загадъчно.

— Бих те посъветвал да не излизаш днес навън, просто за всеки случай. — Когато Лорънс не отговори, сър Джон продължи: — Предполагам, че знаеш етимологията на думата лунатик ? Тя, разбира се, идва от луна . На латински lunaticus означава „поразен от луната“. Хората винаги са знаели, че фазите на луната, нейната мощ и силата й на привличане, влияят на настроенията на хората със същото постоянство, с което определят приливите и отливите. При новолуние лудостта надига глава с пълна сила.

— Да — каза Лорънс с ледени нотки в гласа си, — познавам добре звуците, които се чуват в един дом за душевноболни при новолуние.

Сър Джон не каза нищо и само въздъхна дълбоко.

Каретата вече беше изчезнала напълно и над алеята падаше мрак.

— Ще останеш ли у дома довечера? — попита сър Джон.

— Ако настояваш — отвърна Лорънс неохотно.

— Настоявам.

Първата от нощните птици нададе жалостив писък от тъмнеещите дървета.

— Не мога да допусна да изгубя и теб — рече сър Джон и преди синът му да успее да отговори, старецът се обърна и влезе в „Толбът Хол“. Докато Лорънс се взираше в полуотворената врата, хиляди емоции се оплетоха около тръните в сърцето му.

Докато слънцето се топеше зад есенните дървета, армии от сенки се събираха в гората и над източните склонове и после се спуснаха към „Толбът Хол“. На Лорънс му се стори, че между две дихания светлите стени на къщата и стъклата на прозорците с отраженията в тях изчезнаха и се превърнаха в безформена маса, тъмна като власеница. Баща му си беше легнал рано и къщата беше притихнала и мрачна. Нито една светлинка не трепваше по прозорците. „Толбът Хол“ беше склопил очи за през нощта.