Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Chavaia 6 6 Спри, (ромски). — Б.пр. — извика някой дрезгаво и когато Лорънс се обърна, видя един плещест циганин да излиза от сенките с пушка в ръцете си. Цевта не беше насочена към Лорънс, но мъжът държеше оръжието с професионална вещина и на смуглото му лице нямаше усмивка.

— Аз… — поде Лорънс, но мъжът изстреля в отговор дълга върволица от непонятни ромски думи. Преди Лорънс да успее да обясни, че не е разбрал нищо, едно момче изникна иззад мъжа и му направи предупредителен знак. То носеше провиснали гащи, вързани на кръста му с червен шал, бяла риза и черна жилетка с извезани лозови клонки.

Момчето изслуша каквото имаше да каже мъжът, сетне вдигна глава към Лорънс.

— Той казва, че трябва да останете с нас в лагера.

— Какво? — рече Лорънс изненадан.

— Гората не е безопасна.

Именно тогава Лорънс забеляза, че мъжът с пушката не гледаше към него, а се взираше в горските сенки зад гърба му.

— Да взема ли коня ви, ваша светлост?

Момчето едва ли имаше осем-девет години, но усмивката му вече беше угодническа и настойчива. Намекът, който се съдържаше във въпроса му, не убягна на Лорънс. Да взема ли коня ви, ваша светлост!

Лорънс бръкна в джоба си за монета, като се постара обещаващият звън на останалите да бъде чут от малчугана. Даде му монетата заедно с юздите и проследи как момчето върза животното за едно младо дърво с опитни движения. Когато конят се завъртя, момчето зърна пушката в здравия й кожен калъф. Това го накара да се спре и да погледне неуверено към Лорънс, който отговори на погледа му с многозначителна усмивка.

Лорънс показа на момчето втора монета, изваждайки я от джоба си с ловко движение, което бе научил много отдавна още през ранните си дни в театъра.

— Ето и още, за да не докосваш това нещо — каза той, бръквайки в джоба си за нова монета. — А също и трета, за да ме заведеш при човека, който продава такива украшения…

С другата си ръка Лорънс извади медальона на Бен от джоба на жилетката си и го провеси във въздуха, така че да улови отблясъците от откритите огньове.

Момчето посегна да вземе монетите, но когато видя медальона по-отблизо, усмивката изчезна от детското му лице. То погледна изображението на Свети Колумбан, наобиколен от вълци, сетне към мъжа с пушката, който кимна отривисто, и накрая вдигна глава отново към Лорънс. Посегна към монетите със сериозно изражение, като цялата му момчешка дяволитост беше изчезнала от лицето му. Поколеба се за миг, преди да вземе третата монета.

— Значи искате да разговаряте с Малева — каза малчуганът тихо и с мрачна почтителност.

— Предполагам, че да — съгласи се Лорънс. — „Води, Макдъф“ 7 7 Фраза от пиесата „Макбет“ на Шекспир, чийто смисъл е „След вас, водете“. — Б.пр. .

Момчето не попита кой е „Макдъф“, допускайки, че това е някаква чуждоземна фраза. То пъхна монетите в джоба си и даде знак на Лорънс да го последва в лагера. Докато вървяха, циганите го гледаха с известен интерес. Бяха петдесетина или повече, много от тях калайдисваха съдове, правеха фалшиви украшения, нижеха мъниста или бродираха цветя върху дрехи. Над огньовете къкреха казани с редки подправки, а над един от тях се въртеше цяло прасе, нанизано на шиш, от което в пламъците с цвърчене капеха сокове. Неколцина по-едри мъже го прецениха доколко можеше да представлява заплаха за тях, а други видяха в него вероятен заможен клиент. Всички в стана го удостоиха с поглед и Лорънс беше сигурен, че целият табор — от най-малкото дете до най-старата вещица — са пресметнали вярно цената на облеклото и вещите му до последното пени.

Извън кръга и в непосредствена близост до него, Лорънс видя голяма клетка на колела с едро, тромаво животно в нея, което стоеше отпуснато зад здравите метални пръчки — танцуващата мечка, за която беше споменал кръчмарят. Но Лорънс вътрешно се подсмихна, знаейки добре, че този жалък стар звяр не би могъл да хване брат му, камо ли да го убие. Клетото създание като че ли беше вече с единия крак в гроба.

Момчето го поведе към една каруца, която беше малко встрани от другите, под клоните на едно болно яворово дърво, чиито проядени от нощните пеперуди листа приличаха на дантела. Два фенера висяха на подпорите на малкото стълбище, което водеше към шарената врата на каруцата и окачените върху нея гоблени, отличаващи се с почти царствена пищност. Която и да беше тази Малева, тя очевидно се радваше на голяма почит в табора.

Момчето се спря пред кръга светлина, който хвърляше единият от фенерите, посочи с ръка фигурата, която седеше на стол близо до каруцата и без да каже дума повече, тръгна обратно към музиката и глъчката в главния лагер. Очевидно не му се оставаше и секунда повече в близост до силуета в сенките.