Джонатан Мабъри - Човекът вълк

„Нека всичко свърши тук — молеше се той. — Нека свърши още сега…“

Направи последната крачка с отскок и вдигна пушката високо, стиснал зъби, готов да убие баща си.

В него се впериха чифт животински очи.

Но това не бяха очите на чудовище.

Самсон, голямата ловджийска хрътка, се беше пъхнал в тясното пространство между леглото и стената. Огромното куче трепереше от страх. Лежеше в локва от собствената си урина. По муцуната му проблясваха лиги, протекли от уплаха. Очите му бяха обезумели и изпълнени с такъв силен ужас, че животното изглеждаше полумъртво. Дъхът му излизаше като пара под лунната светлина и когато зърна Лорънс, то просто затвори очи и сведе глава, сякаш готово да се раздели с живота си без всякаква съпротива.

Гледката дълбоко потресе Лорънс. Той свали пушката и отстъпи назад, изпълнен със съжаление към кучето, което бе мразил, и от което се беше боял. Никое животно не биваше да страда така, макар Лорънс да разбираше ужаса му. Или поне си мислеше, че го разбира.

Изведнъж сякаш почувства на тила си ледените пръсти на призрак. Все още с пушката в ръце, той се завъртя рязко… но стаята беше празна. На вратата нямаше никого и когато излезе в коридора, той също се оказа пуст.

Какво бе усетил? Сякаш знаеше, че нечии очи го гледат, но тук нямаше жива душа. И от двете му страни до края на коридора се простираха сенки, но в тях нямаше живот.

Усещането полека-лека утихна и малко по-късно успя да си възстанови ориентацията. Тази някога добре позната къща сега му се струваше като чужд дом. Сърбежът под кожата му ставаше непоносим и Лорънс ръмжеше от ярост и безпомощност, което сякаш му помагаше да запази яснотата на ума си. Коридорът постепенно възвърна познатото си очертание и дълбочина и той тръгна, залитайки, към стаята на Сингх.

Вратата беше затворена, но не и заключена, и Лорънс нахълта вътре. Проникващата лунна светлина рисуваше нащърбени форми по стените и той се извърна към прозорците, които се оказаха счупени. Останалите по тях парчета стъкло приличаха на строшени зъби.

Бавно се огледа около себе си, установявайки, че не само прозорците са повредени. В стаята цареше пълна бъркотия. Мебелите бяха изпочупени, тежките килими — смъкнати от стените, възглавниците бяха изкормени, а пълнежът им беше пръснат по мръсния под подобно на белезникави вътрешности. Потърси следи от нокти на див звяр, но не намери такива. Тази стая беше станала обект на ярост, но това бе човешка ярост.

Неволно направи крачка назад, при което тъканта на килима под обувките му изхрущя странно. Погледна надолу и осъзна, че е стъпил в локва от черна лепкава течност. Наведе се и я докосна с пръсти.

Съсирена кръв.

Засъхнала от няколко дни.

Бавно вдигна поглед, следвайки кървавата следа от килима към перваза и нагоре по стената. Внезапно оръжието натежа в ръцете му и челюстта му увисна.

В сенките висеше мъртвец, закован за стената с масивен кинжал, който беше забит до дръжката в гърдите му. Главата на мъжа бе отметната назад, а устата му бе широко отворена, сякаш застинала във вечен вик.

— Сингх!

При тази гледка сърцето на Лорънс едва не изскочи от гърдите му. Оръжието падна от безсилните му пръсти и той се отдръпна назад, обзет от безмълвен ужас.

— Боже мой… — прошепна той. Горещи сълзи напираха в очите му.

Постепенно вникна в същността на случилото се. Сингх бе пазителят на фамилията, свещеният божи воин, посветил живота си на това да закриля семейство Толбът и същевременно да предпазва света от семейното проклятие. Сингх може би беше простил на сър Джон смъртта на Бен. През онази фатална нощ звярът бе вилнял на свобода по силата на някаква случайност. Но беше невъзможно сикхът да му е бил съучастник в последвалите събития. Навярно Сингх се беше опълчил на господаря си, който бе позволил на звяра в Лорънс да броди на свобода и да убива и хаосът в стаята му свидетелстваше за сблъсъка между тях.

Сингх се беше опитал за последен път да се изправи срещу злото в името на своя бог и обичта си към семейство Толбът. По някакъв начин сър Джон се беше докопал до свещения кирпан на сикха и го беше използвал, за да убие този почтен и предан човек и после, в пристъп на лудост, да го окачи на стената като поредния трофей.

В душата на Лорънс погнусата отстъпи място на скръбта, а скръбта се стопи пред лицето на гнева. В гърдите му виеше не само звярът. Онова, което правеше Лорънс Толбът човек, сега крещеше в него с животинска ярост, не по-малко ужасяваща от тази на вълка.