Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Навън луната продължаваше да се издига.

Когато Лорънс най-накрая успя да си поеме дъх, той отново се спусна към баща си, за да се вкопчи в него, преди и двамата да попаднат под влиянието на неизбежната трансформация. Сър Джон вече не се усмихваше. Лицето му бе разкривено в жестока озъбена гримаса. Той захвърли настрана бастуна и тръгна към средата на салона, за да влезе в открита схватка със сина си. Старецът предусети атаката на Лорънс и му отвърна с къс удар отляво и втори отдясно, който свали противника му на колене. Той, обаче, не спря дотук и продължи да сипе удари отгоре му. Раздра кожата над веждите му, сцепи устните му в собствените му зъби, смаза дясното му ухо и строши носа му. Лорънс нямаше никакъв шанс. Не и срещу човек, който се беше научил да се бие с голи ръце в долнопробни кръчми и свърталища на крадци по морските пристанища из целия свят. Лорънс беше надмогнат като противник и подчинен като хищник.

Сър Джон сграбчи ризата му и го изправи на крака. После го тръшна на една малка маса и докато го държеше с една ръка, продължи да го бие с другата. Нанасяше му удар след удар. Лорънс усещаше как костите на лицето му пукат и се трошат.

После сър Джон отстъпи крачка назад и остави Лорънс да се свлече от масата върху покрития със сухи листа под. Падането беше болезнено. Лорънс лежеше и дишаше тежко, наблюдавайки с оцъклен поглед как баща му се отдалечава бавно към мястото, където беше захвърлил бастуна.

Сър Джон се наведе и го взе. После се обърна и разсече въздуха с вълчата глава. Докато се приближаваше към Лорънс, зловещата усмивка отново се появи на устните му. Ожесточен, обзет от гняв, влюбен в собствената си брутална сила, той вдигна бастуна високо над главата си. Тялото му потръпваше от мощ, докато се готвеше да нанесе смъртоносния си удар. После с вик на ужасяващо тържество той замахна с бастуна, обладан от дива ярост.

И Лорънс го хвана.

Това бе рефлекс, задействан от страха и безразсъдството, но и двамата бяха поразени и замряха за момент. Пръстите на Лорънс се сключиха около дръжката точно под сребърния пръстен и от силата на удара китката му пламна от болка. Той мигновено се пресегна с другата си ръка и хвана вълчата глава. Завъртя китката си и се чу изщракване! Скритият механизъм бе отключен.

Сър Джон с всичка сила се опитваше да изтръгне бастуна от ръцете му, без още да осъзнава заплахата… Лорънс дръпна рязко китката си, при което дръжката се отдели и блестящата рапира изсвистя във въздуха като сребърен пламък.

Сър Джон се олюля и отстъпи назад с дървената част от бастуна в ръцете си, примигвайки от изненада. Той видя острието и първичният инстинкт му подсказа, че оръжието не е просто шлифована стомана, а стомана със сребърно покритие. Осъзна, че животът му е в ръцете на сина му, и се спря.

Точно в този миг на колебание Лорънс се надигна на колене и заби докрай сребърната рапира в гърдите на сър Джон. Тънкото острие премина през мускули и кости… но не попадна в черното сърце на баща му. Сър Джон сключи двете си ръце около гравираната дръжка на рапирата. В това време Лорънс скочи на крака и те впрегнаха цялата си енергия един срещу друг, впримчени в битка за надмощие, която изискваше неимоверни усилия — човешки и свръхчовешки.

След това сър Джон коварно подкоси краката на Лорънс и го запрати на земята с такава сила, че при удара в пода главата на сина му изхрущя. Лорънс се претърколи няколко пъти, твърде замаян, за да може да мисли или да предприеме каквото и да било.

Застанал широко разкрачен, с надигащи се гърди. Сър Джон се вторачи продължително в Лорънс, оголвайки зъби от болка и ярост. С нечовешки вик той изтръгна острието от гърдите си и кръвта опръска лицето на Лорънс и пода.

Сър Джон сведе очи към рапирата в ръката си и я запрати към дъното на салона, където тя падна и се изгуби от поглед. Пое си дълбоко въздух, разширявайки гръдните си мускули, сякаш нехаейки за раната. Потокът от кръв скоро се забави и спря, но раната не се затвори заради сребърното острие, което я беше отворило. Въпреки това, сър Джон се усмихна със зловещо задоволство.

Лорънс, чийто ум още беше вцепенен, се опитваше да пълзи по пода. Беше стигнал почти до вратата, когато баща му прекрачи тялото му, сграбчи го за яката и колана и го вдигна високо над земята, за да го хвърли надалече към дъното на салона. В полета си Лорънс закачи канапето и се преметна, падайки сред жаравата на тлеещия огън в огнището. Сър Джон се приближи и остана видимо доволен от локвата кръв, която се разширяваше под главата на Лорънс.