Джонатан Мабъри: Човекът вълк

Гуен скочи от коня си и се затича към къщата, без да обръща внимание на огнените езици, които излизаха от счупените прозорци. Докато тичаше по каменните стълби към входната врата, усещаше горещите вълни на пожара. И двете крила бяха открехнати. Отвори ги с трясък и влетя вътре.

И замръзна на място при вида на сцената, която се откри пред погледа й. Там, в средата на залата, обгърнати от огън и дим, се биеха две огромни същества. Те бяха ужасни, страховити и отвъд всякакви представи. Далеч по-мощни от чудовищата, описани в книгите, които бе чела.

Застанал на четири крака, Върколакът се спусна с ниско наведена глава и стисна челюсти около ръката на Човека вълк. После започна да се мята, опитвайки се да използва масата си, за да изтръгне ръката от рамото му. Това нямаше да убие врага му, но щеше да го осакати и да го остави безпомощен преди смъртоносната атака.

Човекът вълк зави от болка, когато челюстите на Върколака се сключиха около ръката му, трошейки костите и разкъсвайки мускулите му, Той падна по гръб, като повлече противника си, и двамата се претърколиха. Човекът вълк хапеше и удряше в опит да отблъсне Върколака. Но врагът му го притискаше здраво и в очите му проблесна победоносна злост.

С рев на болка и гняв Човекът вълк успя да подвие стъпалата си и да се надигне рязко, повличайки със себе си Върколака. Никое живо същество не би могло да се изправи на крака при толкова много наранявания и с такъв масивен товар, но Човекът вълк имаше в себе си невероятни запаси от мрачна енергия и черпеше от тях. Щом се изправи, той започна да изблъсква противника си назад към камината. Върколакът впи ноктите на ръцете си в раменете на Човека вълк и заби крака в пода, но макар така да забави устрема му, не можа да го спре.

Човекът вълк сграбчи кървящото рамо на Върколака и задълба с нокти в раната от рапирата на гърдите му. С ръмжене той започна да раздира отвърстието и да го разширява, късайки парчета месо.

Върколакът не можа да издържи на болката. Той отвори пастта си, отметна глава и зави в агония.

И в този момент Човекът вълк нападна!

Той се хвърли напред и заби ситните си зъби в гърлото на противника си с цялата ярост и мощ, на която бе способен. После вдигна нагоре Върколака и го запрати към каменния ръб на камината. Пламъците мигновено погълнаха създанието и от кървящите му гърди се разнесе болезнен вой.

Човекът вълк приклекна и изръмжа диво към поразения си враг. После пое с яките си предни крайници горящото чудовище, изправи се, впрегна цялата сила на бедрата и раменете си и хвърли Върколака надалеч. Тялото му полетя през гъстия дим и падна с трясък на пода.

Останала незабелязана по време на двубоя, Гуен Конлиф стоеше на вратата, неспособна да помръдне, и с немигащи очи наблюдаваше ужасяващото зрелище, което се разиграваше пред нея.

Човекът вълк чакаше да чуе предсмъртния вой… но мигът се проточи безкрайно.

Изведнъж, изцяло обгърнат от пламъци, Върколакът се появи през димната пелена. С всяка крачка прогаряше следа по пода. Дрехите и козината му се бяха превърнали в пепел. И все пак, той настъпваше. С гръмовен вой на омраза Върколакът се хвърли напред, а Човекът вълк оголи зъби и протегна нокти, за да отблъсне тази обречена атака.

Върколакът рухна на земята на около метър от Човека вълк. Той пристъпи напред, подозирайки, че това е клопка.

Горящото чудовище се изправи несигурно на крака и се опита отново да се нахвърли върху врага си, но пак не можа да го достигне. Когато се сгромоляса за втори път, около него се разхвърчаха искри.

Човекът вълк не отстъпваше от заетата позиция, опасявайки се все още, че може да попадне в капан.

Върколакът се мъчеше да се надигне, но успя единствено да коленичи. Огънят го изгаряше. Той самият бе огън. Плътта се свличаше от тялото му като лой. Мускулите му започнаха да се отлепват. От горещината муцуната му се беше сгърчила и челюстите му бяха станали още по-противни и страшни.

Върколакът протегна ръка, от която не беше останало нищо друго, освен догарящи сплетени върви. Ноктите му бяха овъглени и напукани, сухожилията — съсухрени. Лапата му се беше превърнала в изкривена, безполезна карикатура на предишното смъртоносно оръжие.

Създанието падна на четири крака. Туловището му се беше смалило, превръщайки се в пара и гореща пепел. Успя да направи само една-единствена стъпка напред и рухна на пода.

Някъде дълбоко в съзнанието на звяра, потопено в червени сенки и първични инстинкти, Лорънс Толбът успя някак да погледне през очите на Човека вълк. Той видя чудовището, което бе неговият баща. Гледаше как крайниците му потрепват и се гърчат в пламъците и как Върколакът се връща отново в обвивката на сър Джон. Преображението отне само няколко секунди и тези няколко секунди бяха последните мигове в живота на сър Джон Толбът.