Джонатан Мабъри: Човекът вълк

Гърдите му все така се надигаха и спускаха, по-скоро от обхваналите го силни страсти, отколкото от усилието. Той постоя неподвижен около половин минута, борейки се със звяра под кожата си. Искаше му се човекът в него да изживее този момент. После се наведе, вплете пръсти в косата на Лорънс, издърпа го от камината и го повлече през салона към големия прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Зад блестящия месинг на телескопа очертанията на пейзажа чезнеха под яркото сияние на луната.

Тя беше огромна и бяла и вече само един тънък резен от нея оставаше под хоризонта.

Богинята на лова властваше над небето… Беше настъпил часът на вълка.

Боже мой!

Викът се изтръгна от гърдите на Гуен Конлиф. Тя дръпна поводите на коня, който спря и изцвили. Гуен се взираше във високите стени и кули на „Толбът Хол“, които бяха обгърнати в пламъци. Огнените езици излизаха от всеки прозорец. Дебели стълбове дим се издигаха спираловидно нагоре, подобно на небесни подпори.

Лорънс за пореден път отвори очи с чувство на болка и разруха. Сякаш животът му не се състоеше от нищо друго. Той се претърколи и изплю кръв върху керамичния под. Стаята бе твърде ярко осветена и когато сетивата му се възвърнаха, с ужас осъзна, че къщата гори. Той изпъшка и дробовете му се изпълниха с дим, който предизвика пристъп на кашлица.

— Малко й остава — рече сър Джон. Гласът му, дошъл иззад гъстия облак дим, бе гръмък и груб.

Лорънс вдигна глава и видя баща си, изправен над него, с гръб към прозореца. Пламъците забиваха нокти в таванските греди, които пищяха, докато къщата умираше.

Сър Джон кимна към прозореца и Лорънс се обърна да види напълно изгрялата луна, зряла и сочна, надвиснала над високите полета.

— Усещаш ли я?

— Не… — излъга Лорънс с немощен глас, макар казаното от баща му да бе истина.

— Ти беше наследникът на моето кралство.

— Защо го правиш? — попита Лорънс с горчивина, докато се изправяше на коленете си.

Сър Джон притисна длан до гърдите си, където сребърната рапира го бе пронизала. Той протегна ръката си, за да покаже, че е обадена с кръв. Навсякъде по пода имаше алени пръски.

— Раната няма да заздравее, докато звярът е затворен в клетка.

— Трябваше да се целя по-точно!

Тази забележка разсмя баща му.

— Знаеш ли какво правят вълците със своите негодни младоци?

Нов пристъп на кашлица задави Лорънс.

— Впрочем, това е въпрос на хигиена.

Очите на сър Джон вече не бяха човешки. Ирисите му бяха добили неестествен жълт оттенък. Пред погледа на Лорънс ушите на баща му се изостриха, а когато се усмихна, зъбите му проблеснаха на лунната светлина.

— Ще живея необезпокояван от съвестта. О, боже… вече съм свободен от нея.

— Татко…

Сър Джон отвори очи.

Сладостна животинска забрава.

— Лорънс!

Викът долетя отвън, донесен от гъстия дим. Двамата се обърнаха по посока на звука. Сър Джон се усмихна, а умът на Лорънс се олюля на ръба на бездната. Не! Тя не може да е тук! Само не и тук!

— Гуен… — промълви той.

Сър Джон се разсмя с пълно гърло. Смехът му приличаше на гръмотевица:

— Какъв късмет, а, момче? Сега всичко ще си дойде на мястото. Истинска глутница. Водачът и неговото кутре… А сега водачът ще си има и кучка.

Лорънс знаеше, че баща му говори сериозно. Ненаситната похотлива страст на сър Джон към Гуен бе довела до смъртта на Бен и до проклятието, срещу което Лорънс щеше да се изправи тази нощ. Сега, когато бе решил да остави звяра да се наслади на пълната свобода да убива, сър Джон бе готов да вземе всичко, което поиска. Притежаваше волята, хладнокръвието и силата да го направи. Нищо човешко нямаше да го спре.

Нищо .

Изведнъж нещо изникна в съзнанието на Лорънс. Страхът и отчаянието, обгърнали душата му като бодлива тел, се разкъсаха . Изтощението се свлече от него като ненужна дреха и му остана единствено надигащият се гняв, който му даде сили да се изправи на крака.

Сър Джон не беше особено впечатлен и се изсмя подигравателно. Гръмовният му смях разтърси небето.

Гуен . Тя изцяло запълни съзнанието на Лорънс. Всичко друго бе подчинено на кръвожадния вой на звяра, който се надигаше в него.

Усмивката на сър Джон трепна, когато кафявите очи на сина му добиха жълт цвят, по-нажежен и ярък от заобикалящите ги пламъци.

Лорънс връхлетя върху баща си и го блъсна с ръцете си, които бяха започнали да се изменят. Ударът се оказа много по-ожесточен и мощен, отколкото бе очаквал сър Джон, и изтласка и двама им на десетина крачки към прозореца. Краката им се пързаляха в локвите кръв по пода. Лорънс сграбчи гърлото на баща си и го притисна с палци, опитвайки се да прекърши трахеята му. Но шията на сър Джон загрубя и надебеля под пръстите му, сухожилията се разшириха и раздалечиха ръцете на Лорънс една от друга. Сумтейки от усилие, сър Джон блъсна сина си назад, а очите му запламтяха с цвета на нажежено злато. Той изръмжа с потъмнели устни, а от венците му започнаха да израстват остри зъби.