Джонатан Мабъри - Човекът вълк

В този момент все по-ярката лунна светлина попадна върху нещо дребно, което проблесна на шията на мъртвия сикх.

Ключът!

Лорънс се изпълни с решимост и пристъпи към трупа. Хвана сребърната верижка и много внимателно я свали през главата и тюрбана на Сингх.

— Прощавай каза той на стария си приятел.

Шкафът бе съборен настрани. Лорънс го изправи и се наведе над него. Изгуби няколко ценни секунди, опитвайки се с треперещи пръсти да пъхне ключа в ключалката. На два пъти го изтърва и единия път се наложи да се наведе и да го търси пипнешком под един разбит скрин, където се беше търкулнал. Най-накрая успя да мушне ключа както трябва и да го завърти. Ключалката щракна и Лорънс извади цялото чекмедже от шкафа. Те бяха там, подредени в стройни редици. Поне петдесет сребърни куршума за тежката му ловна пушка.

Лорънс въздъхна от облекчение, загребвайки в шепата си част от тях. Пусна ги в джоба си. После взе още два, отвори пушката и пъхна патроните в гнездата им. Когато я затвори, почувства как първото семе на надеждата пуска корен в черната пръст на сърцето му. В най-лошия случай щеше да се лиши от собствения си живот и така да спаси душата си от вечни мъки.

Докато се подготвяше за тежката си мисия, Лорънс се отправи към вратата.

Стисна здраво оръжието в ръцете си и се изпълни с непреклонност.

— Заради теб, Бен — процеди той през зъби. — Заради теб, Сингх. Бог да ми е на помощ… заради всички нас…

Внезапно от сенките на стаята долетя някакъв звук. Нежен, лек, мелодичен, сякаш самата сребърна лунна се беше сдобила с глас и сега му шепнеше.

Лорънс се закова на мястото си, напрягайки слух.

Това беше музика.

Тихи, натрапчиви тонове на странна мелодия, идваща от струните на пиано.

Излезе от стаята и в коридора музиката се чуваше по-ясно. Някой бе седнал зад рояла в салона и свиреше тъжна песен за призраците на рода Толбът.

Сър Джон?

Сигурно… но това беше толкова странно, толкова нереално. А музиката беше тъй нежна и тъй изкусно изпълнявана, че беше в рязък дисонанс с кървавото деяние, на което Лорънс току-що бе станал свидетел.

Когато се приближи към горния край на стълбището, тя започна да се чува още по-ясно.

Той познаваше тази мелодия. От най-ранните си детски спомени. Лирична песен от далечна страна, която майка му понякога му тананикаше, докато главата му почиваше в скута й. За частица от секундата Лорънс бе обзет от ирационалната надежда, че Солана е долу в залата, седнала зад рояла, свирейки сладостната мелодия, за да успокои звяра в гърдите на сина си… и съпруга си.

Лорънс продължи да слиза по стълбите, в плен на тази фантазия. Колко му се искаше това да е истина! Дори долу да бе само духът й, тази нощ може би щеше да завърши различно. С помирение. Без повече кръв.

— Майко — прошепна той. — Моля те…

Въпреки това, докато изричаше тези думи, Лорънс вдигна пушката и се прицели над парапета.

Музиката продължи. Несекваща, течаща като благоуханен ручей насред старата къща.

В подножието на стълбите си пое дълбоко въздух. Вече не беше сигурен дали наистина върви из „Толбът Хол“ или е изпаднал в някакъв наркотичен кошмар в приюта за душевноболни, или пък просто сънува. Но когато пристъпи в салона и видя кой е седнал зад рояла, осъзна, че нито сънува, нито е в собствения си дом. Намираше се в Ада.

Без да вдига очи, сър Джон промърмори:

— Отче, съгреших против небето и пред теб.

Лорънс се закова на място. Надеждата умря в сърцето му.

Сър Джон продължи:

— Вече не съм достоен да се наричам твой син.

Сърцето на Лорънс биеше бясно в гърдите му. Светът около него му се струваше изкривен и нереален.

Най-сетне сър Джон вдигна поглед. Побелялата му коса беше разрошена, а очите му бяха тъмни и диви.

— И ето, Блудният син се завърна… Да заповядам ли да ти донесат най-хубавата ми премяна и да те облекат с нея? Да ти сложат пръстени на ръцете и обуща на нозете?

Лорънс вдигна пушката.

— Сега по-скоро трябва да се молиш, негоднико! Но и двамата знаем, че полза от това няма.

— Предполагам, че си заредил пушката с един от сребърните куршуми на Сингх?

— Да — просъска Лорънс, тържествувайки. — Позна!

— Явно имаш преднина пред мен. Но… знаеш ли, това ме радва.

Лорънс се намръщи.

— Кое?

— Че те виждам тук точно сега. Това е прекрасно, нали?

— Не! Това е Адът!

— Адът? — повтори сър Джон тихо, леко развеселен. — Звярът не е злото.

— Проклет да си! — изръмжа Лорънс. — Той е същината на злото.