Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Той все повече се приближаваше, свил юмруци, готов да се нахвърли срещу чудовището, което беше превърнало и него в чудовище. На една масичка до креслото имаше винена чаша, а на крачка от нея видя прекатурена бутилка, от която все още капеше вино с кървавочервен цвят. После зърна гънките на тъмен плат и извивката на лакът, почиващ на облегалката.

— Татко…? — прошепна той, но гърлото му беше така пресъхнало, че гласът му почти не се чу.

Не последва отговор.

Лорънс си пое дъх и с един скок се озова пред камината.

Там седеше мъж.

Но не беше сър Джон.

На креслото беше седнал непознат, облечен в костюм от тъмен туид с полицейска значка на гърдите. Краката му бяха кръстосани непринудено, ръцете му — сплетени изискано в скута, а очите му отворени. Но гърлото на мъжа беше прерязано от едното ухо до другото и кръвта бе напоила предната част на дрехата му.

Лорънс извика от шок и ужас и отстъпи назад.

Изтича да грабне голямата пушка за слонове „Холанд & Холанд“, окачена на стената. Това със сигурност бе дело на сър Джон. Въпреки че луната още не се беше издигнала високо, нямаше кой друг да е извършил чудовищното деяние, освен баща му. Но защо?

Ловджийската пушка беше по-тежка, отколкото очакваше, и при свалянето й прикладът закачи една от скобите на стената, при което се чу стържене. Лорънс замръзна на мястото си, ослушвайки се да чуе някакъв звук.

Нищо.

Отвори пушката… но тя беше празна.

Дишаше тежко от напрежение. Тръгна към шкафа, който беше под мястото на пушката на стената, и започна да отваря чекмеджетата едно след друго, докато накрая откри кутия с патрони. Не беше достатъчно светло, за да разбере дали тежките куршуми са оловни или сребърни. Избра един и се опита да го надраска с нокътя на палеца си. Оловото трябваше да е меко, среброто — много по-твърдо. Нокътят му остави ясна резка на върха на куршума.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Лорънс. Това означаваше, че ще трябва да отиде в стаята на Сингх и да намери неговите куршуми. Но нямаше ключ за нея.

Тръгна, олюлявайки се, към преддверието, сетне зави към голямото двойно стълбище и се заизкачва нагоре, съзнавайки, че не разполага с много време. Отвращението му бързо отстъпи място на страха, когато почувства странен сърбеж под кожата си. Усещането още не беше добило пълнота, но все пак го имаше.

Когато изкачи стълбите, обаче, се спря. Стаята на Сингх беше в дъното на дългия коридор, украсен с трофейните глави на убити животни. Нито една от свещите по стените не беше запалена, но бледите лунни лъчи рисуваха щрихи по килима през отворените врати на празните стаи. Неговата някогашна стая, отдавна бе пуста. Тази на Бен беше преобразена от баща му в хранилище за спомени. Стаите за гости от десетки години не бяха предлагали никому своите удобства. Лорънс се опита да долови някакво далечно ехо от топлотата на Гуен, но сенките на това място бяха изпълнени единствено със заплаха и страховити тайни.

Вратите към всички стаи зееха отворени и докато минаваше покрай всяка от тях, той хвърляше уплашен поглед към вътрешността им. От едната страна на коридора стаите бяха напълно тъмни, от другата лунната светлина сякаш ставаше все по-ярка с всяка следваща, предпазливо направена крачка. Вслушваше се, за да долови дори и най-тихия звук… но не се чуваше нищо. Той не тръгна да претърсва стаите една по една. Огънят на долния етаж догаряше и Лорънс се надяваше това да е знак, че сър Джон е проявил благоразумието и доблестта да напусне къщата и да заключи себе си и неудържимия си глад в криптата.

Не че една проява на самоконтрол от страна на баща му би променила изхода на нощта. Единственият правилен изход. Дори сър Джон да се беше затворил в килията си, Лорънс беше решил да постъпи както е необходимо. Щеше да убие баща си. Никакви молби, никакви лъжи, никакви хитри манипулации вече нямаше да спасят чудовището. Не и след случилото се с Бен. Не и след цялата болка и зло, които Лорънс бе причинил на хората, след като баща му… след като собственият му баща му беше прехвърлил това нечестиво проклятие.

Необходим беше един-единствен сребърен куршум, който да изкупи общите престъпления на баща и син и да измие реката от кръв.

Докато Лорънс минаваше покрай стаята на Бен, чу нещо, което го вледени.

Някакъв звук!

Тежко дишане. Задъхано. Ниско и свирепо.

Животински звук.

Боже! Нима все пак беше останал тук?…

Лорънс доближи приклада на пушката до рамото си и бавно влезе вътре. Стаята беше окъпана в лунна светлина и в огледалото се виждаше отражението на издигащата се Богиня на лова. Той облиза устните си. Запъхтяното дишане идваше от далечния край на леглото. Там някой беше приклекнал в опит да се скрие. Докато заобикаляше леглото, Лорънс завъртя пушката и я хвана като тояга, готов да нанесе безмилостен удар.