Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Горската пътека беше най-безопасна за последната част от пътуването му и той мина покрай вира в подножието на стръмната скала, отделяща старата гора от ниската мочурлива местност. Лорънс отмина кръга от монолити и се спря, загледан гневно в главния обелиск в дъното. Довечера пълната луна щеше да разпръсне светлината си върху този камък и щеше да настъпи часът на вълка. Тя щеше да изгрее часове след слънчевия залез.

Беше решил, че ако не успее да открие и спре баща си преди изгрева на луната, самият той ще се хвърли от урвата, за да намери смъртта си в назъбените скали на плиткия вир. Ако не оттам, то тогава от покрива на къщата. Лорънс не беше сигурен, че падането ще го убие, но ако го направеше, докато още е в човешки облик, то нараняванията, заедно с медальона на Свети Колумбан, щяха да осуетят трансформацията му.

Другата му възможност беше Сингх и сребърните му куршуми. Ако сикхът откажеше да му помогне, Лорънс щеше да се застреля сам. Един сребърен куршум в бедрото със сигурност щеше да го извади от строя, може би, дори щеше да предотврати преобразяването му… и все пак, щяха да му останат ръцете, с които да стреля, в случай че баща му се появеше впоследствие.

От друга страна, ако откриеше баща си, трябваше да сложи край на всичко веднъж завинаги. Лорънс вече не се тревожеше дали ще живее. Освен ако не намереше лек за проклятието си, но самият той не споделяше оптимизма на Гуен.

Гуен… Името й върна спомена за сладост и изгарящи целувки и той докосна медальона под ризата си.

— Боже… Каквото и да стане — молеше се той, като не преставаше да върви, — моля те, спести й мъките. Моля те, Господи, пощади я.

Студените ветрища се носеха покрай него, без да носят нито отговор, нито надежда.

Гуен изчака влакът да спре на спирката преди Блекмор, грабна чантата си и слезе бързо, като непрестанно се оглеждаше дали не я следят. Ако Абърлайн бе пуснал хората си по петите й, то те бяха твърде изкусни и неуловими за погледа й. Въпреки това, тя взимаше всички възможни предпазни мерки.

В продължение на няколко часа разпитва различни хора, като от време на време й се налагаше да плати, за да получи достоверни отговори. В ранния следобед нае кон от една конюшня и, без да се бави, препусна през пустошта. Следваше упътването, надраскано на къс хартия от един млекар, който се закле, че е мярнал търсената от Гуен личност. Малко преди два часа погледът й се натъкна на една циганска каруца в далечината. Гуен смушка коня си, за да премине в тръс, и скоро се изравни с каруцата.

Човекът на капрата беше мъж със свирепо, осеяно с белези лице, и две ками в пояса. Той се взря подозрително в Гуен и се наведе, за да огледа пътя и да се увери, че непознатата не е част от някакъв капан. До него седеше друг мъж с пушка в скута.

— Какво искаш? — попита първият циганин.

— Търся жена на име Малева — отвърна Гуен. — Дали случайно не я познавате?

Двамата мъже си размениха погледи.

Последвалият отговор представляваше дълъг низ от цигански думи. Нищо в него не звучеше като упътване къде да намери Малева. По-скоро й заприлича на заплаха.

Обзета от безсилие, Гуен едва се въздържа да не ги наругае, отново смушка коня си в хълбоците и препусна. Когато погледна назад, циганите стояха изправени в каруцата и я наблюдаваха.

Лорънс се сгуши в изоставения хамбар и разчупи печеното пиле, което открадна от един чифлик. Пилето беше съвсем мършаво, но гладът така бе измъчил беглеца, че той беше благодарен и на това.

Далеч в небето слънцето проправяше път за здрача. Лорънс направи някои изчисления в ума си и установи, че му остава почти цял ден път, докато стигне „Толбът Хол“. При тази мисъл стомахът му се сви и в яда си запокити остатъка от пилето. Беше изтощен и знаеше, че ако не поспи сега, няма да има сили да свърши необходимото на сутринта.

Загърна се по-плътно с жакета си и се сви на кълбо на студената земя. Докато лежеше, се замисли за Бен и за майка си. После и за баща си. Припомни си ужасните неща във вестниците, изписани с гротескно внимание към подробностите.

Но когато се унесе, сънува Гуен.

Инспектор Франсис Абърлайн отвори вратата на каретата и скочи на каменната настилка на главната улица на Блекмор. След него слязоха Адамс и Картър. Абърлайн се беше надявал никога повече да не стъпи в този потънал в мрак и невежество малък град. В онази кървава нощ той се бе заклел пред себе си, че ако все пак му се наложи да се върне, няма да бъде сам. Последната част от обещанието беше спазена. Вратите на другия екипаж също се отвориха и половин дузина от най-суровите и опитни служители на специалната полиция се озоваха на улицата. Това бяха мъже с мрачни лица, бивши войници, калени в многото водени битки. Всеки носеше на кръста си кобур и държеше в ръцете си карабина или тежка ловджийска пушка.