Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Абърлайн подаде глава в дъжда, където го очакваше отряд от тежковъоръжени мъже от „Специалната полиция“.

— Сега!

Десетки полицаи се втурнаха към къщата. Всеки от тях беше въоръжен с пушка, пожарникарска брадва или тежка палка. Гуен се опита да извика предупредително. Това не беше арест… Това беше лов. И от безпощадните погледи на мъжете, които профучаваха покрай нея, за да нахлуят в дома й, тя разбра, че целта им не беше да хванат Лорънс жив.

„Специалната полиция“ беше елитът на Скотланд Ярд. Всички нейни служители до един бяха бивши военни, закоравели и загрубели в битки навсякъде по света. Отличаваха се с издръжливост и находчивост. Малък отряд от подобни бойци беше достатъчен, за да се потуши метеж. Но цялата тази сила, която се втурна през предната и задната врата на аптеката и затрополи тежко по стълбите, можеше да се справи с всичко.

Абърлайн предаде Гуен Конлиф на своя сержант, извади тежкия си пистолет и отново влезе в аптеката, изкачвайки стълбите, за да застане начело на щурма. Образите от изминалата нощ се бяха запечатали завинаги в съзнанието му и омразата му към свирепото чудовище можеше да се мери само с ужаса, който то му беше вдъхнало.

Когато изкачиха стълбите, хората му се пръснаха и започнаха да отварят вратите с ритници и да прекатурват мебелите. Самият Абърлайн пое по коридора, водещ към най-отдалечената стая, чиято врата беше затворена. Плътно зад гърба му го следваха шестима полицаи, въоръжени с пушки. Ако тази врата се отвореше, който или каквото и да излезеше през нея, щеше да бъде направено на решето.

Когато стигнаха дъното на коридора, Абърлайн облиза устни, плъзна пръст върху спусъка и се пресегна към дръжката на вратата. Шестте пушечни цеви се вдигнаха и прицелиха над раменете му в тясното пространство на коридора.

Щом бравата щракна, Абърлайн ритна вратата навътре и нахълта в стаята заедно с придружителите си. Помещението изглеждаше празно, но инспекторът почти мигновено съзря два крака, застанали неподвижно в сивите сенки под долния край на голямото огледало. Стъпалата не приличаха на човешки.

По челото на Абърлайн изби пот, а устата му пресъхна. Той даде знак с брадичка и полицаите се прицелиха натам. Инспекторът доближи пръст до устните си, насочи пистолета си към центъра на огледалото и дръпна ударника назад. Звукът от щракването му огласи неестествено силно тихата стая.

— Толбът! — изръмжа той. — Горе ръцете и излезте така, че да ви виждам!

Краката на Толбът не помръднаха.

— Толбът… Имате думата ми, че с вас ще се отнесат хуманно.

Нищо. Дори и трепване.

„Добре тогава, бъди проклет.“ помисли си Абърлайн, Докато шестте цеви надничаха от двете му страни, той внимателно се приближи до огледалото и с бързо движение на ръката го събори на земята. Посипаха се дървени трески и парчета стъкло.

На мястото зад огледалото стоеше статуя в цял ръст на горския бог Пан. Получовек-полукозел. Изработен от бронз.

Лорънс Толбът беше изчезнал.

Зад Абърлайн полицаите от специалния отряд въздъхнаха облекчено. Всеки от тях искаше да залови Толбът, но никой не желаеше да застане лице в лице със създанието. Детектив Адамс си проби път през групата и погледна първо статуята, а после и Абърлайн, който се взираше през прозорците към безкрайните редици от празни покриви.

— Май нямате късмет — рече Адамс.

Без да се обръща, Абърлайн промърмори:

— Изглежда, че никой няма късмет.

Лорънс се прокрадна обратно в къщата в сивия полумрак преди зазоряване. Когато се изкачи безшумно по стълбите, до ушите му достигна приглушен разговор от долния етаж. Мъжки гласове. Абърлайн беше съобразителен и предпазлив. Това не беше пречка. И Лорънс умееше да бъде съобразителен и предпазлив.

Той уви кърпи около ходилата си, за да не вдига шум, и обиколи горните помещения в търсене на нещата, които му бяха нужни. Откри мажа чанта с ремък за през рамо, а в една от спалните на третия етаж се натъкна на гардероб, пълен с мъжки дрехи. Размерът им беше твърде голям, за да принадлежат на бащата на Гуен. Лорънс ги огледа и очите му се спряха на една вратовръзка с избродиран монограм „БТ“. БТ… Бенджамин Толбът. Бен сигурно бе отсядал в тази стая, когато е идвал в града. Докато докосваше дрехите на брат си, Лорънс изпита едновременно остра мъка и чувство за вина. Все още усещаше вкуса от целувките на Гуен и извивките на гърдите й.

Той затвори очи, запечатвайки спомена в душата си. Дори да го убиеха, щеше да е изживял поне един съвършен миг. В часа на смъртта си щеше да си спомни този красив момент, който щеше да бъде последният образ пред очите му, преди мракът да го погълне.