Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс отвори очи и пристъпи към действие. Трябваше да се преоблече и да вземе най-основното за бягството си от Лондон.

Час по-късно той се отдалечаваше от „Есингтън Лейн“ с енергична походка. С пукването на зората вестникарчетата отново нададоха гласове, подвиквайки водещите заглавия. Лорънс все още беше сензацията на деня.

Беше увил шал около устата и носа си, а шапката си беше нахлупил така ниско, че се виждаха само очите му. Поспря се край една вестникарска сергия и не му отне много време, за да види, че снимката му отново беше поместена на първата страница.

Вестникарчето продължаваше да вика: „Чудовището е още на свобода! Две седмици до следващото пълнолуние! Толбът изчезнал!“

Отново и отново.

Лорънс побягна, за да престане да го чува.

— Сложи ги тук — каза Гуен на момчето от книжарницата и то се заклатушка към масата, за да остави товара си. Това беше петият наръч книги, който доставяше на този адрес, и всички до една бяха със странна тематика. Всякакви видове медицински справочници. Книги за психически разстройства. Книги за циганската магия. Книги с митове и предания. И всякакви други текстове, посветени на легендите за върколаци и мистерията на ликантропията, които книжарят бе могъл да открие.

Момчето постоя малко, за да си получи бакшиша, и когато Гуен му подаде няколко монети, то допря пръсти до слепоочието си, все едно отдаваше чест. После, на тръгване се спря и попита:

— Извинете ме за дързостта, госпожо, но случайно да продавате талисмани?

Гуен изпадна в недоумение:

— Талисмани?

— Против звяра момчето кимна с глава към аптекарските рафтове. — Имате ли някакъв еликсир или нещо такова, което да пази от чудовища? Ако разполагате с такъв, мама много би се радвала да…

— Не — отвърна Гуен с тъжна усмивка. — Нямам нищо подобно.

Разносвачът погледна въпросително към купчината окултни книги.

— Просто задоволявам любопитството си — обясни Гуен.

Момчето отметна глава и си тръгна, но щом излезе навън, остана за дълго загледано в аптеката.

— Задоволявала любопитството си промърмори то. Луда за връзване.

Брадата на Лорънс растеше толкова бързо, че обикновено му се налагаше да се бръсне по два пъти на ден. Сега се радваше на това неудобство. Макар да не се беше бръснал само три дни, впечатлението беше, че не го е правил двойно по-дълго. В края на втората седмица брадата му се беше превърнала в заплетено кълбо. И все пак, с вида си той привличаше предпазливите погледи на минувачите, затова рядко ги гледаше в очите и избираше по-тъмните улици. С намерените в спалнята на мистър Конлиф пари си беше наел стая в „Лаймхауз“ — занемарена част на града, където никой не си пъхаше носа в чуждите работи. Ако някой изобщо му обърнеше внимание, щеше да си помисли, че е някой богаташ, привлечен от уличниците и бърлогите с опиум в квартала.

Все още не можеше да рискува да се качи на влака за Блекмор. Гарите щяха да са под постоянно наблюдение. Единственото, което му оставаше, беше да изчака истерията да отмине, но с всеки изминал ден заглавията ставаха все по-сензационни и навсякъде сновяха полицейски патрули. Времето вървеше неумолимо и всяка нощ Лорънс поглеждаше към небето, където луната преминаваше през различните си фази.

Една вечер, когато през лондонския смог луната просветваше в третата си четвърт, той се натъкна на малка църква с килната островърха камбанария и се промъкна в нея. Вътре беше тъмно и безлюдно и Лорънс се прокрадна приведен към една ъглова скамейка, но щом седна, лицата на светците и кървавият образ на разпнатия Христос сякаш го погледнаха обвинително. Той зарови лице в ръцете си, неспособен да вдигне поглед към очите от стъклописите.

До слуха му долетя шумолене и той видя дребен мъж, който бе приседнал неусетно на другия край на скамейката. Лорънс вдигна глава и съзря добродушно старческо лице над римокатолическа якичка.

— Добра вечер, сине мой — рече свещеникът. — Какво ви води насам?

Лорънс не знаеше как да отвърне на този въпрос. По лицето на свещеника не личеше да го е разпознал. Това поне беше някаква утеха.

— Имам нужда да се помоля — каза Лорънс.

— Може ли да се присъединя към вас? Бог е казал: когато двама и повече се съберат в Моето име… — той зачака да чуе продължението. Когато не последва такова, свещеникът наклони глава и погледна Лорънс изпитателно. — Е, за какво ще се молим? За мир? За помощ? За прошка?