Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Той отново се опита да се усмихне.

— Никой досега не ми е казвал, че съм благоприличен.

Тя енергично поклати глава.

— Тази… болест или проклятие, или каквото и да е… Било ти е причинено. Ти нямаш вина за него.

— Никой друг няма да мисли така.

— Но аз мисля така — настоя тя. — И ти трябва да мислиш по същия начин.

— Не зная. Не мога да контролирам това… и не мога да допусна да се случи отново. Не мога да понеса мисълта звярът отново да излезе на свобода. Ръцете ми са изцапани с достатъчно много кръв.

— Тогава не го пускай — рече тя.

Той впери поглед в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Сър Джон си е построил клетка, за да обуздава своя звяр. И ти можеш да го сториш.

— Може би — каза той колебливо. — Но аз съм беглец, Гуен. Дори да успея да избягам от полицията, ще се наложи да се укривам до края на живота си.

— Светът е голям, Лорънс. Ще си промениш името, ще станеш някой друг. Остави страданието зад гърба си. Ще бъде по-добре, отколкото да станеш поредната жертва на чудовището, а точно така ще се случи, ако му позволиш да те унищожи, както унищожи Бен.

Лорънс се изправи и закрачи из стаята. Думите й го ободриха. Те не лекуваха, но поне облекчаваха донякъде болката от разяждащата го язва на безнадеждността. Той се спря и се обърна към нея.

— Трябва да приключа с баща си — каза той. В погледа му се четеше сурова непреклонност. — Трябва да се върна в Блекмор. Може би той дори очаква завръщането ми. Ако успея да го спра, ще трябва да изчезна. Завинаги. Аз… Твърде вероятно е повече никога да не те видя.

Гуен стана, прекоси стаята и постави ръце на раменете му.

— Не отвърна тя и в сините й очи гореше пламък. — Моля те… Нека намеря начин да ти помогна. Не можеш да влизаш в населени места, не бива да те виждат… Аз мога.

Той не знаеше какво да й отговори. Искаше да й каже да стои настрана от всичко това, но силата й, разумът й, красотата й… бяха неустоими.

— Лорънс — каза тя. Трябва да има някакъв лек.

Той чувстваше с цялото си същество меката топлина на ръцете й върху голите си рамене и долови момента, в който и тя усети това. И все пак, Гуен не отмести ръцете си.

— Трябва да призная — промълви меко Лорънс, като докосна една от страните й, — че му завиждам. На брат си. За дните, които е прекарал с теб. Каква ли радост е изпитвал.

Когато тя се изчерви, той понечи да се отдръпне.

— Прости ми — бързо каза той.

— Не…

— Бих дал всичко да можех да те познавам в някой друг живот. Мога само да се моля Бен да ми прости. Заради… чувствата ми към теб.

Той се наведе и я целуна леко по устните. Без натиск, но с плам. После отметна глава назад.

— Боже, съжалявам…

— Не — каза Гуен. — Не…

Тя го придърпа към себе си и целувката й гореше от порив и страст, каквито Лорънс никога не бе срещал. Силата им беше още по-неустоима заради искреността и свободата, с която тя предлагаше дара си, и той я пое в обятията си. Целувката им се превърна в точка на горене, която разпростря пламъка си навсякъде, където телата им се докосваха — гърди, ръце, хълбоци и бедра се притискаха с копнеж и търсеха място, където да се слеят. Ръцете им се изследваха, плъзгаха се по голата плът и раздърпваха дрехите, за да открият истината за нещата — видими и въображаеми. Лорънс тъкмо започна да разкопчава робата й, докато Гуен дърпаше ожесточено връзките на панталоните му, когато…

Тряс! Тряс!

Тежък юмрук заблъска по входната врата на долния етаж и те замръзнаха на място, полуоблечени и с тревожни очи.

— Мис Конлиф! — долетя глас отвън. Гуен се освободи от прегръдката му и се втурна към прозореца, за да надзърне. Робата й беше наполовина смъкната, разкривайки съвършена гръд, чието зърно бе набъбнало от целувките му. Това изглежда не я смущаваше и тя надникна през един процеп в завесата.

— Боже мой — промълви тя. — Това е инспектор Абърлайн.

Очите им се срещнаха и приковаха за един дълъг миг. Лорънс се приближи до нея и я целуна по челото. После се наведе да целуне още веднъж гърдите й. Накрая нежно вдигна презрамката на дрехата й и я постави на рамото й.

— Най-добре с да го приемеш — рече той меко.

Гуен отвори вратата. Инспектор Абърлайн стоеше на прага, а очите му бяха потъмнели от безкрайна умора и напрежение. Двама от едрите му помощници чакаха на тротоара с упорити и решителни изражения на лицата. Един от тях носеше пушка, а другият — пистолет, не особено добре скрит под сакото му. Беше започнал да ръми слаб дъжд, но на хората от Скотланд Ярд това изглежда не им правеше впечатление.