Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Старшият полицай, бързоног шотландец с тъмнориж мустак и студен поглед на бивш войник, се прицели с пистолета си, докато тичаше. Той беше участвал в сражения на ход, знаеше как да синхронизира дишането, крачката и дърпането на спусъка и затова беше смъртоносен стрелец дори в движение. Пистолетът подскочи в ръката му и куршумът уцели бягащото чудовище. Кръвта обагри гърба на парцаливата му бяла риза. Полицаят се усмихна тържествуващо и изпрати втори куршум, който попадна на педя разстояние от предишния.

Създанието постепенно забави ход и се спря. Старшият полицай се спогледа с колегата си, който тичаше до него. Най-сетне го бяха пипнали!

Втурнаха се към него, без да спират стрелбата, сякаш искаха да го разкъсат на парчета.

Но Човекът вълк не беше спрял заради куршумите на старшия полицай. Причината не беше и в пораженията, които смятаха, че са му нанесли. Той се спря, защото куршумите изобщо не му вредяха. Инстинктите му на хищник му подсказаха правилното решение и върколакът се обърна, не защото беше притиснат до стената, а за да нападне.

С рев на кърваво тържество той се нахвърли срещу полицаите и преди още да разберат, че са попаднали в капан, Човекът вълк беше сред тях.

Когато инспектор Абърлайн и хората му се приближиха от далечния край на уличката, те не намериха нито един оцелял.

Чудовището бе приключило кървавото си дело и бе избягало.

Абърлайн стоеше сред руините на разума и реда. Собствените му дрехи бяха точно толкова изплискани с кръв, колкото и телата на мъртвите му служители, които лежаха около него, а лицето му беше също толкова безкръвно.

Инспекторът погледна револвера в ръката си. Той беше безполезен. Повече от безполезен, като пистолет играчка срещу тигър. Цялото му ожесточение и желание за борба го напуснаха, оставяйки го празен. Изхабен.

Абърлайн не беше набожен човек. Никога не се беше осланял много на вярата. Но сега прошепна:

— Бог да ни е на помощ.

И го каза искрено.

— Бог да ни е на помощ.

Човекът вълк се спотайва дълго в тъмната сянка на моста. Той заби зъби в една откъсната ръка, сдъвка бавно парчето, после отхапа отново. Щом дояде плътта, пречупи лакътя с челюстите си и изсмука костния мозък.

Когато не остана нищо за ядене, той изхвърли костите и жилите във водата и се облегна на покритите с мъх тухли. Те бяха успокояващо хладни. Звукът на полицейските свирки и виковете на хората се отдалечаваха на север и скоро съвсем заглъхнаха.

Чудовището подуши въздуха. Наблизо нямаше никого, нито плячка, нито преследвачи. Само няколко плъха. На изток бледа ивица светлина бавно очертаваше контура на сградите.

Клепките на създанието натежаха. Мястото изглеждаше безопасно. Засега ловът беше приключил. Време беше да си почине.

Лорънс не искаше да отвори очи. Боеше се от светлината. От събуждането. От всичко.

Постепенно осъзна, че вече е буден, но не усещаше тялото си, сякаш беше съзнание без форма. Надяваше се да е мъртъв, молеше се да е мъртъв.

Малко по малко физическите му усещания започнаха да се възвръщат. Първото, което почувства, беше болка. Смътна, безформена маса от болка, в която съзнанието му плуваше. После тя постепенно започна да се локализира. Запълзя по гърба му, сякаш някой прокарваше пръст по гръбнака му и пробождаше всеки отделен пулсиращ прешлен. Първо ръцете, а после и краката му изпратиха до мозъка му сигнали за безсилна агония. Лорънс нямаше представа колко време му отне всичко това. Час, година…

Когато най-сетне събра смелост да отвори очи, трябваше да примигне, за да се проясни погледът му. Гледаше право нагоре към парче синьо небе, обрамчено от мръсни тухлени стени. Те бяха издълбани от нокти и опръскани с кръв. Това не го учуди, но му се догади. Искаше му се тези стени да се срутят върху му и да разрушат живота в него.

Следващото сетиво, което се събуди, беше обонянието. Вонята беше ужасяваща. На развалено месо, загнили плодове, мръсна вода, пот и човешки отпадъци. Лорънс разбра, че лежи в купчина смет под някакъв мост. Той потръпна от погнуса и смрадта, надделявайки над всичко друго, го накара да помръдне.

Надигна се бавно. Вълна на отвращение се напираше в стомаха му и очите му се насълзиха от миризмата. Погледна към ръцете си и онова, което видя, засили многократно чувството на гадене. Те бяха покрити със засъхнала кръв.

Кожата и дрехите му бяха раздрани на ивици и оплескани със съсирена кръв и мръсотия. Крясъкът на чайките долиташе до слуха му като хор от обвинения.