Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Гуен продължаваше да стои, а студената неумолима дневна светлина, проникваща през завесите, очертаваше лицето й със сребро. Лорънс виждаше как думите му се врязват в съзнанието й и раздират сърцето и душата й. Ъгълчетата на очите й се навлажниха и сълзите потекоха като капки сребърен дъжд по страните й. Той очакваше тя да започне да пищи. Да го изхвърли на улицата.

Но най-неочаквано Гуен прекоси стаята и застана на колене пред него. Докосна лицето му с нежните си пръсти.

— Толкова съжалявам — промълви тя.

Думите й, добротата й го сломиха. В гърдите му се надигна ридание и в следващия миг той вече плачеше неудържимо. Гуен го прие в обятията си и също захлипа.

Лорънс лежеше гол до кръста в една от стаите за гости над аптеката. Дрехите му бяха изгорени в пещта. Беше се къпал в продължение на близо два часа в гореща вана, в която Гуен постоянно доливаше кани вряла вода. Беше търкал кожата си, докато тя не доби почти ожулен вид. Но макар засъхналата кръв и нечистотията да бяха отмити, той не можеше да се изчисти от усещането за тях и осъзнаваше, че вероятно никога нямаше да успее. Не и ако му се наложеше да живее цял живот, а той се съмняваше дали ще доживее до края на тази година.

Когато се беше събудил в затрупаната с боклук уличка и беше съблякъл дрипите си, за да облече дрехите на мъртвия просяк, Лорънс беше открил по тялото си драскотини, рани и ухапвания от стотици насекоми. Сега по кожата му нямаше никакви белези. Той не сподели това с Гуен, но знаеше, че тази липса на следи беше изобличаващо доказателство, че носи Белега на Каин. Белега на Вълка.

Часовникът отби седем вечерта, когато Гуен влезе с подноса с вечерята. Когато го оставяше на леглото, Лорънс видя сгънатия вестник до каната с кафе. С огромна тревога той го взе и го разгъна. Боеше се какво щеше да прочете вътре, но онова, което видя, бе невъобразимо по-лошо от очакванията му. Имаше негова снимка, явно направена малко след пристигането му в приюта „Ламбът“. На нея се виждаше лице на душевноболен с обезумял поглед. Заглавието, напечатано с огромен шрифт, гласеше:

— Десетки… — прошепна Лорънс и затвори очи. За пръв път след смъртта на майка си той се прекръсти.

Погледна към Гуен, очаквайки да срещне ужас и отвращение, но видя единствено състрадание и жалост. В очите й отново блестяха сълзи.

— Мога да ти помогна.

Лорънс хвърли вестника на пода и отмести подноса. Спусна крака и седна на леглото.

— Няма как да ми се помогне — изрече той с нисък, напрегнат глас.

— Може би има — отвърна Гуен и протегна към него ръка. В дланта й проблясваше нещо сребристо. — Вземи.

Той продължаваше да седи, неспособен да помръдне, затова Гуен взе медальона и го прекара през главата му. Талисманът попадна върху сърцето му. Беше затоплен от дланта й и тази топлина сякаш проникна в плътта му и разхлаби стегнатия обръч в гърдите му. Лорънс за пръв път почувства, че може да си поеме дълбоко въздух.

— Ако подобни неща са възможни, Лорънс… Значи всичко е възможно, нали? Магията? Дяволът?

Той вдигна поглед.

— Дори… Бог? — добави тя.

Лорънс докосна медальона и в душата му заискри някакво подобие на надежда. Беше бледо пламъче, блещукащо в черното дихание на вълка, но все пак го имаше.

— Да отговори той меко. — Всичко е възможно.

Тя коленичи и стисна ръцете му в своите с изненадваща сила.

— Тогава трябва да има начин да спрем това!

— Не… — поде той, но настойчивият й поглед възпря напиращото на устните му възражение. — Гуен, чуй ме. Трябва да приема стореното от мен и ако Бог съществува, то съдбата ми е вече предрешена. Ще горя в ада заради причиненото от мен страдание.

— Не! Това не си бил ти. Нещо друго го е сторило.

— Аз съм извършил тези неща, Гуен. Независимо дали съм се контролирал или не.

— Тогава е нещо като зараза. Ако си болен и болестта ти те кара да нараняваш другите, значи не си виновен ти. — Тя погали бузата му. — Тази сутрин, когато ми разказа какво се е случило в онзи ужасен приют, спомена, че си ги умолявал да те затворят, да те оковат, да те убият .

— Да…

— Но не са го сторили! Те са отговорни. Ако бяха те послушали, никой нямаше да пострада. Ако баща ти те беше предупредил своевременно, ако те беше заключил в Блекмор, вместо да те остави навън, тогава никой нямаше да пострада. Вината не е твоя, Лорънс. Ти си добър, благоприличен човек.