Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Жителите на града видяха въоръжените полицаи и изпълнените им с твърда решимост очи и се разбягаха от улиците. Вратите бяха затръшнати и залостени, върху прозорците бяха спуснати капаци. Черковната камбана започна да бие.

Абърлайн се усмихна. Това не беше подигравателната усмивка, която играеше на лицето му преди ужасната трагедия край разрушеното абатство. Не, това бе мрачната усмивка на преследвач, който познава жертвата си и е убеден, че е взел със себе си най-добрите ловци и най-смъртоносните оръжия. Франсис Абърлайн по-скоро щеше да иде в пъкъла, отколкото да допусне още едно кръвопролитие.

Той въведе хората си в кръчмата и зае една дълга маса. Мъжете седнаха и веднага направиха преглед на оръжията и снаряжението си. Един от тях постави тежък сандък с муниции в средата на масата и отвори със замах капака. Във вътрешността на сандъка искряха редици сребърни куршуми.

Картър се пресегна, избра един куршум от сандъка и му се полюбува на светлината на свещите.

— Сигурен ли сте, че ще дойде? — попита той.

— Напълно — отвърна Абърлайн. От един вътрешен джоб той извади няколко карти, върху които бяха надраскани наименования и червени кръстчета, обозначаващи постовете. Той ги раздаде на мъжете и продължи: — Всеки знае своя пост. Пътят към манастира, влаковото депо, южната поляна и реката. Адамс, съобщи на сър Джон, че сме тук и остани близо до имението. Но не твърде близо. Искаме да приклещим Толбът, а не да го уплашим.

— Ами ако застанем лице в лице със заподозрения? — попита един от полицаите.

Очите на Абърлайн добиха твърдостта на кремък.

— Не привличайте интереса му, не се оставяйте да ви заговори. Стреляйте на място. Убийте го. Някой да има възражения?

Всички помнеха клането в Лондон. Очите, които отвърнаха на погледа на Абърлайн, бяха твърди и студени като неговите. Никой нямаше възражения.

С раздърпани дрехи и сломено сърце, Гуен се върна в странноприемницата, където беше отседнала. Тя слезе от коня и се протегна. Гърбът я болеше от часовете, прекарани на седлото. През последното денонощие се бе натъкнала на десетина цигани, но не можа да изкопчи от тях нищо повече от поздрав. Дори да познаваха Малева, не се издадоха с нищо. Преди още да направи и две крачки, една фигура се отдели от сенките на конюшнята, граничеща със странноприемницата. Гуен ахна и отстъпи назад… но пред нея стоеше просто една старица.

Стара циганка. Гуен веднага разбра коя е тя.

— Малева — промълви Гуен и старицата кимна утвърдително.

Въпреки годините й, очите на циганката бяха будни и проницателни.

— Какво искаш от мен?

Гуен облиза пресъхналите си устни.

— Лорънс Толбът.

Очите на Малева не трепнаха. Тя не каза нищо.

Гуен продължи:

— Вие сте единствената, която наистина разбира какво му се е случило. Моля ви… Помогнете ми. Трябва да го спася.

Старицата се приближи и се вгледа в Гуен.

— Обичаш ли го?

Устните й трябваше да отрекат или поне в отговора й да трепне колебание, но Гуен отвърна:

— Да. Обичам го.

— Тогава — рече Малева — го остави на съдбата му.

Гуен не бе изминала толкова километри, за да чуе подобен отговор. Тя усети как лицето й пламва от гняв.

— Не! Търся го от седмици. Луната всеки момент ще се напълни. — Тя пристъпи напред и тонът й се смекчи. — Моля ви! Умолявам ви… Кажете ми какво да правя.

За един кратък миг суровото лице на циганката се смекчи, а очите й изгубиха студеното си изражение.

— Ще заложиш живота си на карта, за да промениш нещо, което не може да се промени.

— Бих заложила всичко на карта заради човека, когото обичам.

Малева присви очи.

— Тази твоя любов… Себична ли е? Или безстрашна и истинска?

Въпросът беше странен и никак не беше безобиден. Гуен не можа да подреди обърканите чувства в сърцето си.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, когато му дойде времето. Ще имаш само една възможност — промълви тихо Малева. — Внимавай да не я изпуснеш. Едва тогава ще разбереш думите ми.

Малева се доближи още повече и ръката й стисна с неочаквана сила рамото на Гуен.

— Дяволът крачи сред нас. Нека светиите те закрилят…

Ръката стискаше болезнено рамото на Гуен, а пръстите й бяха впити в него като нокти на хищна птица.

— Нека светиите ти дадат сили да сториш каквото трябва.

Очите им бяха приковани една в друга и Гуен изведнъж се почувства странно. Сякаш ръката, която я докосваше, и втренчените в нея очи бяха нещо повече от обикновен контакт. Обзе я нереалното усещане, че нещо от старата циганка преминава в нея.