Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Малева я пусна и отстъпи назад, олюлявайки се, видимо изнемощяла.

— Сега върви — рече тя задъхано. — Върви при него. Отърви го от звяра.

— Аз… — поде Гуен, но циганката я прекъсна.

— Върви!

Гуен се обърна и се втурна към коня, метна се на седлото и препусна с все сила право към Блекмор.

Нощта го застигна по пътя и когато се добра до границите на „Толбът Хол“, слънцето вече бе изгаснало и светът се потапяше в мрак. Луната все още бе ниско и небето беше осеяно с милиарди звезди. Воден от тяхната светлина, Лорънс излезе от гората и се взря в дома на прадедите си. Не светеше нито един прозорец. Стените изглеждаха студени и празни.

Лорънс пусна на земята пътната си чанта и забърза през полето към къщата, а после и през малките горички край пътя. Беше на стотина метра от нея, когато видя, че огромната входна врата е открехната. Приближи се и се заизкачва по стъпалата отпред. Навсякъде имаше разпилени листа и други боклуци. Къщата изглеждаше изоставена.

Когато се пресегна да отвори вратата, болезнена ледена тръпка премина по гръбнака му и той се извърна с мисълта, че е бил ударен. Но беше сам.

На хоризонта, над билата на хълмовете, бялата дъга на луната започна да се врязва в небето.

— Боже… — прошепна той.

Абърлайн стоеше до коня си в покрайнините на града, с поводите в ръце, и наблюдаваше пълзящата лунна ивица на хоризонта. Когато до ушите му долетя тропотът на галопиращ кон, той се извърна и видя Адамс, препускащ от юг. Детективът дръпна поводите, за да спре коня си.

— Няма вести от Картър. Не е на поста си пред къщата.

— Може да е… — гласът му заглъхна, когато друг кон се появи по същия път. Абърлайн се обърна, очаквайки, че това е Картър или някой от другите му хора, но остана изненадан. — Мътните го взели! — промълви той.

Гуен Конлиф видя Абърлайн и още един ездач, застанали на пътя, водещ към „Толбът Хол“.

— Не! — възкликна тя тихо, после стисна челюсти, дръпна рязко поводите наляво, смушка коня си и препусна в бърз галоп по един страничен път. Познаваше всяка пътека в имението, но дали щеше да се добере до него навреме?

— Мис Конлиф? — извика Абърлайн, но жената изчезна в здрача зад дърветата. — Доведи останалите! — изкрещя той, като се метна на седлото. Без да дочака отговор, пришпори коня си и препусна след нея.

Лорънс отвори вратата широко, но предпазливо и съвсем безшумно. Влезе на пръсти в преддверието. Когато се увери, че е сам, се придвижи по-навътре.

В преддверието беше тихо като в гробница. Подът беше покрит с шума и екскременти на малки животни. Той чу шум от отдалечаващи се забързани стъпки, произведен от миниатюрни лапи с нокти. Знаеше, че не човешкото присъствие бе стреснало създанията, а появата на хищника. Вълкът в кръвта му надаваше вой, за да бъде пуснат на свобода, и Лорънс впрегна цялата си воля срещу него. Той пъхна ръка под ризата си и стисна медальона в юмрука си, като отправяше молитви за закрила и поне малко милост.

Спря в подножието на стълбището и се заслуша в онова, което старата къща имаше да му каже. Беше сигурен, че сър Джон е тук… но къде ?

Чуваше се единствено среднощният вятър, който свистеше през процепите на открехнатите врати и прозорци. Старият стенен часовник стоеше неподвижно и тихо. Ключът му бе на мястото си, но не беше навиван от дни. Той доближи урната от епохата на династията Мин в основата на двойното стълбище, но неговият бастун-рапира не беше там.

После чу мек звук и се обърна към двойната врата, която водеше към салона. Макар че отвъд отворените врати беше тъмно като в рог, на Лорънс му се стори, че зърна слаба червена светлина. Не се ли спотайваше там нещо, приведено ниско към пода?

Изпълни се с желязна решимост и влезе в помещението. Стигна до рояла и спря, за да използва масивните му размери като бариера между себе си и онова, което може би го очакваше в тъмнината. Нощното му виждане се изостряше с всеки изминал момент, а мускулите му се напрягаха за нападение. Или за бягство.

Заобиколи рояла и се прокрадна навътре в салона, а очите му не се откъсваха от пъкленото червено око. Спря рязко, когато разбра какво е то, и не знаеше дали да се разсмее от облекчение или да се свие от ужас. Това беше тлееща главня от почти изгоряла цепеница. Мекият звук идваше от помръдването на дървото. Зърна високата облегалка на креслото на баща си пред камината и тръгна в широк кръг, за да види дали сър Джон е там. Нужни му бяха повече кураж и решимост, отколкото бе очаквал, за да прекоси залата.