Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Лорънс! — гласът на Гуен отново дойде през пелената от дим и пращенето на пожара.

— Кучката е моя , момче! — изрева сър Джон с глас, който беше изгубил всичко човешко.

— Бъди проклет! — извика Лорънс и замахна към баща си с ноктите, израснали от пръстите му. С едно движение той съдра дрехите на сър Джон и във въздуха се разпръснаха капки кръв. За пръв път Лорънс желаеше промяната. Искаше му се звярът да се появи, за да може да разкъса този човек… това чудовище… преди то да нарани Гуен Конлиф.

Но звярът бе обитавал тялото на сър Джон далеч по-дълго, отколкото неговото.

Докато Лорънс се опитваше да го разкъса, сър Джон се преобрази. Огромни мускули издуха гърдите и раменете му. По кожата му поникна сребристосива козина и зиналата паст се удължи, отваряйки място на страховити зъби, заострени като иглен връх. Сър Джон вече го нямаше и там стоеше Върколакът.

Чудовищно, огромно, застанало на фона на огнените езици, създанието изглеждаше като демон от ада. Върколакът изрева предизвикателно и нанесе удар с опакото на лапата си, който бе толкова тежък и светкавичен, че Лорънс не можа да реагира. В главата му сякаш прокънтя огромна камбана и той полетя назад, търкаляйки се и трошейки мебелите на трески, докато накрая се сгромоляса в пламтящата камина. Обгърнаха го талази от дим и около него лумна пъклен огън.

Върколакът беше застанал в центъра на горящия салон — могъщ и непобедим. Внезапно, обаче, той потръпна от болката, която пламна в гърдите му. Раната от сребърната рапира не се беше затворила, както бе ставало е всички предишни наранявания, получени през годините. У Върколака трепна сянка на колебание.

До ушите му достигна някакъв шум и той се обърна към камината. Един силует се движеше немощно зад завесата от дим и Върколакът изрева яростно. Закрачи напред, отстранявайки мебелите от пътя си, закопнял за плячка. Изпитваше нужда да убива. Страстта му беше по-гореща от огъня, който поглъщаше стените.

Стигна до камината, но вътре видя само един счупен стол, чиято форма се разкривяваше сред пламъците.

Зад гърба му се разнесе гърлен звук и Върколакът се обърна, за да види как нещо огромно и тъмно изскочи през дима и огъня от далечния край на залата и се приземи с трясък на десетина крачки от Върколака, озъбено и е лумнали очи.

Човекът вълк.

Човекът вълк тръгна към Върколака през горящия салон, ноктите му оставяха бразди в нажежените плочи на пода. Беше горещо като в пещ. От дрехите му, които все още висяха на парцали върху мощното му тяло, се издигаше дим. Той оголи зъби и изръмжа срещу противника си. Видя отблясъците от кръвта, която се стичаше от раната му. Подуши въздуха в очакване да усети миризмата на страх, но не долови нищо друго, освен предизвикателство. Пред него стоеше не ранена жертва, а ранен хищник. Човекът вълк присви очи и инстинктивно се изпълни с предпазливост и омраза.

В злото лице на Върколака се отразяваше като в огледало същата кръвожадна бдителност.

Върколакът внезапно тръгна настрани и започна да го заобикаля. Човекът вълк предусети маневрата му и запази разстоянието помежду им. И двамата притежаваха мощна разрушителна сила — въоръжени с остри зъби и нокти, водени от неудържимия глад за кръв. Високо от небето Богинята на лова наблюдаваше как две от най-силните й рожби започват невиждана битка.

Върколакът на няколко пъти предприемаше лъжливи атаки срещу противника си, за да го подмами, но в отговор Човекът вълк само замахваше рязко с лапа. Пожарът около тях се разгаряше и ставаше все по-горещо. Прозорците на къщата експлодираха.

Двете чудовища се втурнаха едновременно едно срещу друго, губейки очертания заради свръхестествената си скорост. Сблъскаха се фронтално, гърди в гърди, в средата на залата, точно под стъкления купол. Светлината от пожара рисуваше огнени щрихи върху телата им. Сътресението от удара беше толкова мощно, че плочите по пода се напукаха и последният здрав прозорец се пръсна и се посипа като искрящ прах.

Създанията паднаха на земята, вкопчени едно в друго. Приличаха на огромно заплетено кълбо от зъби и нокти. Те разкъсваха мускулите и сухожилията си, трошаха костите си, но раните им почти веднага заздравяваха. Болката само усилваше яростта им и наливаше още смъртоносна енергия в телата им. Всеки от тях инстинктивно се опитваше да разкъса гърлото на другия, съзнавайки, че това е единствената рана, която може да го убие. Но също както знаеха коя е най-добрата атака, тяхната свръхчовешка природа им подсказваше как да избегнат фаталното ухапване.