Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Абърлайн се отдалечи от стената. Очите му бяха замъглени от гъстия пушек и загубата на кръв. Кракът му се натъкна на нещо, което проскърца с металически звук върху керамичните плочи, и той сведе поглед надолу. На пода лежеше тънка рапира със сребристо блестящо острие. Оръжието бе увенчано с озъбена вълча глава.

Той се наведе и грабна рапирата от пода. В това време Човекът вълк се приближаваше към него.

В мига, в който съзря рапирата, създанието замръзна на мястото си и очите му останаха приковани в сребърното острие.

— Да — изхриптя Абърлайн. — Това е сребро, кучи сине! Ела да го опиташ.

Човекът вълк приклекна, готвейки се за скок, а Абърлайн вдигна на рапирата пред себе си.

И тогава таванът на „Толбът Хол“ се срути с оглушителния трясък на умиращите греди и драконовския вой на огъня. Навсякъде се сгромолясаха множество горящи отломъци, сякаш самият Луцифер се беше надвесил над имението и бе забил огнения си юмрук в сърцето на къщата.

Ударната вълна помете и двамата противници в различни посоки.

Човекът вълк се блъсна в стената, замаян от задушливия пушек и оголил зъби заради живите въглени, които бяха полепнали по плътта му. Плячката му беше изчезнала. Миризмата й бе отстъпила място на дима от горящите отломки.

Някакво движение извън къщата привлече погледа му и макар пожарът да бушуваше около него, той се извърна и видя другата плячка, която тичаше през моравата към гората.

Човекът вълк се хвърли през вече строшения прозорец и се впусна в преследване.

Гуен Конлиф тичаше с всичка сила, както никога не беше тичала през живота си, притиснала тежкия револвер до гърдите си. Без да спира, изу обувките от краката си и продължи боса през студената есенна трева, право към гората, обзета от ужас и отчаяние. Дърветата и храсталаците се закачаха по дрехите й и късаха от тях ивици плат. Малко по малко крясъците зад гърба й заглъхнаха, отстъпвайки място на зловеща тишина. Не чуваше и кръвожадните звуци на чудовището, разкъсващо мъжа, който бе умрял в опит да спаси живота й.

Теренът постепенно започна да се издига и тя продължи да бяга нагоре. От лявата й страна идваше шумът на течаща вода. Сетне зави към скалата, възправила своята твърд към лунното сияние. Макар и в истерия, тя все още можеше да разсъждава. Не хранеше илюзии, че чудовището няма да може да я проследи в нощта, но все пак трябваше да опита. Ако стигнеше до водопада, може би щеше да успее да го прекоси и да обърка създанието. Първо, обаче, трябваше да се добере до клисурата и след това да поеме по някоя криволичеща пътека през гъстата гора, чиито дървета не пропускаха лунната светлина. Тя бягаше… макар да знаеше, че така само отлага ужасяващия и вече неизбежен край.

Гуен навлезе в старинния лес, газейки през ручеите, които се стичаха към водопада. До слуха й достигна тътен, сякаш нещо тежко се движеше през гората. Притисна гръб в ствола на гигантски тис и се вслуша в хаоса от горски звуци. Дали създанието беше тук, сред скалите, или долу в полето? Не можеше да прецени, а и не посмя да погледне, защото се боеше да не срещне очите на хищника.

Шумът заглъхна в далечината и Гуен напусна заслона на стария тис, тръгвайки в обход към скалата. Ако чудовището сега беше тук, може би щеше да успее да се добере обратно до „Толбът Хол“ и да намери коня си. Дори и това създание не можеше да настигне един бърз кон. Или поне така се надяваше.

Докато тичаше, я измъчваха съмнения.

Пътеката беше осеяна със сенки и тя без малко не претича през тях, но навреме се спря, осъзнавайки, че пред нея е зейнал дълбок пролом, който се беше врязал в земята вследствие на дъждовете през последните десет хиляди години. Гуен тръгна по края му и сетне се затича по посока на шума от водопада. Изведнъж чу шумолене. Тих звук на прокрадващ се хищник.

Беше ли я настигнал?

Гуен вдигна револвера.

— Лорънс — промълви тя и гласът й трепереше също тъй силно, както и ръцете й. — Аз съм, Гуен.

Последва нов шум. Този път по-близо. Много по-близо. Но тя не можеше да определи дали идва отляво или отдясно, или пък от сенките пред нея. Дали не беше вървяла право към чудовището?

— Знаеш коя съм — продължи Гуен, мъчейки се да овладее гласа си и да го накара да звучи непринудено и кротко… И в същото време се опиташе да стигне до Лорънс. Ако той все още съществуваше.

Нямаше сили да държи револвера в ръката си неподвижно.

— Лорънс?…

В мрака, на по-малко от десет крачки от нея, светеха две жълти очи. Жестоки, немигащи, свръхестествени. Гуен замръзна на мястото си. Знаеше, че и късметът, и животът й са към края си.