Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Човекът вълк бавно излезе от сенките на дърветата, приковал очи в нея. Гуен започна бавно да отстъпва назад, усещайки как меката почва се сменя с твърдия, глинено-каменист терен на скалата. Човекът вълк настъпваше към нея. Досега не беше имала възможност да го види отблизо. Беше огромен. С масивни изпъкнали мускули. Висок близо два метра и половина, той представляваше изопачена карикатура на живо същество, което не беше нито животно, нито човек. Ноктите му потрепваха, сякаш жадни да разкъсват и раздират.

Гуен стъпи върху неустойчив камък, който се хлъзна под нея и тя падна по гръб… Миг по-късно Човекът вълк се хвърли напред, приземи се сред камънаците, където бе потърсила спасение, и застана разкрачен над нея, изпълвайки съзнанието й със зловещи обещания.

— Все нещо трябва да е останало от теб. Моля те…

Създанието й отвърна единствено с кръвожаден стръвен поглед. Дрехите му бяха станали на дрипи, оплескани със засъхваща кръв, покрити със сажди. В това същество нямаше нищо човешко.

Гуен заплака. Риданието се надигна в гърдите й и очите й се напълниха със сълзи. Тя протегна ръка към чудовището.

— Моля те… Помниш ли нещата, които ми каза?

Пръстите й бяха на сантиметри от лицето на създанието. Гуен знаеше, че ще умре, но не можеше да приеме, че под тази страховита обвивка не е останало нищо от добрия човек, когото познаваше.

— Помниш ли как ме целуваше?

Жълтите очи на Човека вълк се присвиха и се превърнаха в тесни цепнатини на хищник. Гуен хлипаше, изричаше името му, пръстите й докосваха твърдите черни върхове на космите от козината му. За миг лицето на Човека вълк се промени. Той не се преобрази, но озъбеното изражение на омраза се смекчи, бърните се спуснаха и покриха страховитите зъби и в душата на Гуен трепна надежда.

— Лорънс?…

На половин миля от тях, в тъмното, се движеше колона от факли. Бяха пристигнали силите от специалния полицейски отряд. Абърлайн вървеше с тях с напрегнато от болка лице, подпирайки се на Адамс. Факлите се отдалечиха от погребалната клада, в която се беше превърнал „Толбът Хол“. Десетина мъже от града придружаваха полицаите. В ръцете си носеха пушки, заредени със сребърни куршуми. Край тях подтичваше глутница хрътки, които лаеха и виеха проточено заради миризмата на кръв, която се носеше във въздуха.

Коленете на Абърлайн се подкосиха и Адамс му помогна да седне на тревата.

— Оставете ме — запъхтяно промълви инспекторът. — Намерете нея.

Той махна с кървавото острие на рапирата по посока към гората и подкани дрезгаво хората си:

— Вървете!

Потерята се затича към гората след хрътките, които следваха миризмата.

Абърлайн извърна очи към ужасната рана на рамото си. Зъбите на чудовището бяха разкъсали мускула и строшили костта. Чувстваше изгаряща болка, сякаш под кожата му бяха плъпнали мравки.

Луната докосна със сребристите си лъчи острието на рапирата и Абърлайн се загледа продължително в оръжието.

— Боже — промълви той е въздишка, изумен, че е преживял нападението на съществото, в чиито лапи толкова много хора бяха намерили смъртта си. — Слава на бога…

Стиснал здраво сребърната рапира, Абърлайн тръгна, залитайки, към мрака. След хората си. След Гуен Конлиф. След чудовището.

Мигът сякаш продължи цяла вечност. Гуен лежеше на студените камъни. В едната си ръка държеше револвера. Пръстът й беше върху предпазителя на спусъка. Другата ръка беше протегната напред и докосваше матовата козина на чудовището, което стоеше наведено над нея.

— Лорънс… — прошепна тя.

Човекът вълк я погледна и за миг всички признаци на омраза и глад изчезнаха от лицето му. Сърцето на Гуен подскочи. Тя разбра, че той е още там вътре. Лорънс Толбът все още съществуваше под кожата на това невъзможно същество.

Тя понечи да докосне лицето му.

И тогава чуха кучетата.

Човекът вълк извърна глава по посока на имението. Хрътките виеха проточено и изпълваха въздуха с лая си. Мъжете крещяха и си подвикваха един на друг.

Гуен почувства със свито сърце, че жестоката злонамерена Съдба й беше отнела този миг. Беше го откраднала и от двама им. Тя забеляза как напрежението отново пропълзя под кожата на чудовището. То напрегна страховитите си мускули и си възвърна цялата животинска ярост, която беше укротила с думите и докосванията си.

Човекът вълк извърна бавно глава към нея и когато Гуен се взря в очите му, не откри в тях и най-малка частица от Лорънс Толбът. Онова, което виждаше сега, беше само звярът.