Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Помощ! Пуснете ме да изляза! О, боже… някой да отвори тази…

Стрънк потупа джобовете на панталоните си.

— Добре, сър. Само да отскоча до кабинета да взема ключа. Няма да отнеме…

— Ти, проклет имбецил! — крещеше Хонегер. — Отвори тази врата…

Нещо огромно и тъмно се появи зад психиатъра и го дръпна рязко назад, при което той изчезна от погледа на санитарите. Миг по-късно счупеният прозорец бе опръскан с кръв. Писъците вътре бяха заглушени от нещо необикновено силно и чудовищно.

Лафърти погледна към кървавия прозорец, а сетне към Стрънк.

Без да кажат дума, те хукнаха по коридора, бягайки с всичка сила. Пътьом срещнаха друг санитар, който бързаше надолу, привлечен от ужасната врява, която идваше от залата.

— Мислиш ли, че трябваше да кажем на Роджър да не…?

— Това не е наша работа, приятел!

Те се спуснаха панически по стълбището, което се виеше надолу и накрая излетяха през входната врата на приюта „Ламбът“.

— Какво, по дяволите, ставаше там? — попита Лафърти.

— Бога ми, не знам — отвърна Стрънк. И не искам да знам.

Те чуха силен трясък и когато вдигнаха глави, видяха големият прозорец на залата за демонстрации шест етажа по-горе да експлодира. Нещо червено и деформирано полетя надолу в нощта и сащисани от онова, което виждат, двамата мъже се забавиха секунда повече, отколкото трябваше. В момента, в който понечиха да побегнат, върху тях се посипа дъжд от стъкла и трупът на доктор Хонегер се стовари върху шиповете на оградата от ковано желязо около двора на дома „Ламбът“. Тялото на психиатъра беше напълно разнебитено — разкъсано, осакатено и в голямата си част липсващо — и сега висеше, нанизано на шиповете на портата като някакъв зловещ трофей.

Те се втренчиха в трупа и после отново погледнаха нагоре.

Човекът вълк падаше безшумно право надолу към тях. Събрал скорост от дългия си полет от шестия етаж, той се стовари върху тях с такава сила, че вътрешностите им станаха на каша, а кръвта им експлодира през порите на кожата им и опръска каменната настилка.

Върколакът се нарани при падането, строполи се на тревата до алеята и остана известно време в свито положение, давайки възможност на счупените кости и разкъсаните си мускули да зараснат, което стана само за секунди. Сетне отметна глава назад и изрева тържествуващо, наслаждавайки се на прясната плът в стомаха си и силата на живота, която кипеше в него.

Чу се силно изчаткване и от метала на близката ограда изскочиха искри. Човекът вълк проточи шия и видя на прозореца горе силуета на мъж. Сетне се разнесе нов гръм и от ръката на мъжа проблесна пламък. Куршумът се вряза в рамото на върколака и закачи костта, преди да излети навън и да се забие в пръста. Но преди да дойде третият изстрел, раната вече я нямаше, сякаш никога не бе съществувала.

Човекът вълк изрева към фигурата на високия прозорец, сетне се обърна и се спусна напред, бягайки на четири крака по-бързо от всеки вълк на света… по-бързо от всяко животно, което природата някога беше създавала. Прескачаше огради и живи плетове и се извисяваше високо във въздуха без всякакво усилие, наслаждавайки се на силата, която течеше в мускулите му. Хората — мъже и жени — пищяха от ужас, щом го зърнеха и се разбягваха пред него. Конете се изправяха на задните си крака, хвърляха къчове и се дърпаха назад уплашени. Уличните кучета виеха и се търкулваха по гръб, когато минеше покрай тях.

Създанието скочи на една ниска стена, която водеше към покрива на някаква барака и се покатери по водосточната тръба по-пъргаво от всяка маймуна. На върха на една висока сграда то се спря и се огледа. Не изпитваше страх от нищо. Жадуваше всичко. По края на сградата имаше редица от статуи и Човекът вълк се покатери на най-голямата от тях масивен каменен грифон. Остана там, взирайки се надолу в града, неговото ловно поле. Долавяше миризмата на пот, страх и кръв. Беше наясно, че всички същества долу знаеха за него и бяха изпълнени с ужас.

И той на свой ред искаше да ги погълне всичките.

Инспектор Абърлайн излетя от приюта „Ламбът“ и се закова на място при портата. Луната беше от другата страна на сградата и дворът тънеше в сенки, но Абърлайн усети миризмата на кръв. Той извади от джоба си електрическо фенерче, насочи снопа светлина и ахна при гледката на онова, което видя. Тялото на доктор Хонегер, разкъсано и отпуснато, висеше нанизано на шиповете на оградата, а двамата санитари лежаха на алеята в локви от кръв.