Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Истинско е! Кълна се в Бога, повярвайте ми.

Докторът поклати тъжно глава.

— Вие сте преживели много травматични неща, мистър Толбът, и ние знаем това. Вие мразите баща си. Майка ви е извършила самоубийство. Ето защо баща ви е трябвало да носи вината за нейната смърт…

Лорънс още веднъж впрегна цялата си сила и тежест, за да се освободи от каишите и макар кожените ремъци и дървеният стол да проскърцаха, бягството му очевидно беше невъзможно.

— Вие сте видели как майка ви се е самонаранила. Детският ви ум, обаче, не е могъл да приеме това и вие сте сътворили фантастичната история, че баща ви е „чудовище“.

Лорънс увисна на каишите, дишайки тежко, замаян от лекарствата, измъчван от болката, причинена от малтретирането, на което го бяха подложили Риплър и хората му, съкрушен от ограниченията на човешката си природа.

— Но баща ви не е върколак — каза Хонегер и през публиката премина вълна от смях. Докторът вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи. — Вие не сте били ухапан от върколак.

Той се обърна театрално към отворения прозорец и пълната луна.

— И вие няма да се превърнете във върколак, както и на мен няма да ми пораснат криле, за да излетя през прозореца.

Този път Хонегер позволи на тълпата да се посмее от сърце на шегата му.

На мили разстояние, в старата гора на имението „Толбът“ луната къпеше в сиянието си кръга от древни монолити. Докато Богинята на лова странстваше по небето, бледата й светлина падаше върху камъните, докато най-накрая погали главния обелиск в дъното на кръга. Когато луната се завъртя към центъра на големия небесен часовник, светлината стана по-ярка.

— Днес — продължаваше Хонегер — ние ще останем тук и ще видим как вечерта минава тихо и безметежно.

— Върви по дяволите, глупако — извика Лорънс. — Днес вие ще видите как се превръщам във върколак… и след това ще избия всички ви.

Хонегер му се усмихна снизходително.

— Аз вярвам, че вие по никакъв начин не ни застрашавате, мистър Толбът… а и вие самият сте в безопасност от демоните, които съществуват само в ума ви.

— Моля ви, докторе — каза Лорънс с треперещ глас, — чуйте ме. Дори да не ми вярвате, поне се погрижете да бъда упоен, за бога. Или ме оковете и заключете.

— Вие сте достатъчно здраво подсигурен.

— Говоря за вериги и решетки, по дяволите! Оковете ме… или ме убийте. Моля ви, това ще бъде проява на милост. Убийте ме!

— Успокойте се, мистър Толбът. Скоро ще видите, че всичко това е само в ума ви.

Лорънс почувства остри болки в ръцете си и когато погледна към тях, видя вените му силно да пулсират, сякаш изведнъж през тях бяха потекли огромни количества кръв. Той наблюдаваше с нарастващ ужас как порите му се разширяват и по пръстите и китките му пониква черна козина.

— Господи… не — каза той, сетне извика към Хонегер: — То вече се случва !

Хонегер не си направи труда дори да го погледне. Той се обърна към публиката с многозначителна усмивка на лицето и каза през рамо:

— Това е само въображението ви, мистър Толбът. Всичко идва от вашето живо въображе…

Лорънс изкрещя, разтърсен от ужасна болка, сякаш тялото му бе експлодирало. Крайниците му потръпваха в конвулсии и той отметна глава назад, докато виковете се изтръгваха от гърлото му.

— Спасявайте се…!

Хонегер видя първата редица от аудиторията да скача на крака и се обърна, все още усмихнат… но усмивката му помръкна. Той гледаше как очите на Лорънс Толбът се променят от кафяво в оранжево и сетне в огнено жълто. Умът на доктора се вцепени. Стоеше там и наблюдаваше как зъбите във виещата уста на Лорънс се издължават, удебеляват и стават остри като кинжали, пробивайки венците. Сетне цялата челюст се деформира и разшири, за да направи място за още зъби. Плътта по ръцете и краката му се разкъсваше, костите му хрущяха, приемайки нови уродливи форми. Кръв шуртеше от върховете на пръстите му, докато черните нокти си пробиваха път през плътта.

Умът на Хонегер се замъгляваше и потъваше в мрак. За момент остатъкът от здравия му разум му прошепна, че това може би е някакво явление, подобно на белезите, които се появяват по краката и китките на религиозните фанатици, но сетне ужасната истина разби хрумването му на парчета. Това наистина се случваше, тук в тази зала. Само на сантиметри от него.

Сред скамейките инспектор Абърлайн скочи на крака, понеже не виждаше какво става от главите на хората пред него. Той проточи врат и онова, което видя, се заби в ума му като куршум.