Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Усмивката на сър Джон стана още по-студена.

— Не — отвърна той. — Предполагам, че аз съм го направил.

Лорънс изкрещя…

… И той отново беше там, под дъжда в онази ужасна нощ, близо до фонтана с езерцето, в което се отразяваха неприветливите стени на „Толбът Хол“. Облаците постепенно се разкъсваха, дъждовните капки падаха като сълзи и луната надникна отгоре като хищно създание, бдително и гладно.

Лорънс стоеше на двайсетина крачки от фонтана, облечен в дрехите, които носеше в приюта за душевноболни. Той знаеше, че това е сън, но по някакъв начин беше станал част от него. Знаеше също, че всичко, което виждаше, се беше случило преди години. Ставаше свидетел на собствената си памет, на нещо, което не бе успял да запомни напълно, защото събитието го беше тласнало към състояние на шок и лудост.

Той бе видял майка си да лежи просната в ръцете на баща му. Фигурите им бяха очертани като силуети, сър Джон беше с гръб към него. В нощта проехтя вик и Лорънс се обърна, за да види самия себе си, слабичко деветгодишно момче, което стоеше на вратата на зимната градина. Под сиянието на проблесналата светкавица лицето на младия Лорънс изглеждаше неуверено и стреснато.

— Мамо? — прошепна момчето, пристъпвайки колебливо навън.

Нощта бе разкъсана от вой, който дойде от коленичилата фигура на сър Джон, вдигнал нагоре глава, крещейки към бурята. В този момент положението на тялото в ръцете му се промени и Лорънс — момчето и мъжът — видя ръката на Солана да пада отпуснато, удряйки се в мократа земя. Черният дъжд се стичаше от нея, от ръката й, от тялото й, от кожата й. Река от тъмнина, която се лееше от нея и се носеше над каменните плочи към Лорънс.

— Мамо…? — извика Лорънс отново и този път баща му чу слабия му жаловит глас. Сър Джон се извърна, все така притискайки Солана до гърдите си. Когато проблесна нова светкавица, Лорънс видя чертите на ужасна невъзможна мъка, врязани дълбоко в лицето му. Очите на баща му тъмнееха, изпълнени със скръб, ярост и гняв пред непоносимата загуба.

Но не това се беше случило. Далеч не, и Лорънс, мъжът, който сега стоеше в големия театър на паметта видя една друга версия на събитията от онази нощ.

Просветна мълния и Лорънс видя тялото на майка си. Той потърси с очи раните на китките й, където си беше прерязала вените, макар вече да знаеше, че няма да ги открие. Там имаше други рани.

Пристъпи по-близо, заставайки точно зад момчето и когато над тях проблесна следващата светкавица, той видя красивото лице на майка си. Толкова бледо и неподвижно. Видя и гърлото й… Аленочервено и разкъсано. Раните по гърдите, ръцете и краката й не бяха тънките разрези на бръснач. Това бяха следи от ухапвания. Жестоки и свирепи.

Сър Джон отметна назад глава и изкрещя.

Само че това не беше вик. А вой.

И това не беше сър Джон.

А върколак.

Момчето изпищя.

Лорънс изпищя също…

Сър Джон взе чашата си с кафе и отпи от нея, гледайки с леден интерес сина си, който се беше навел напред с разбито сърце, заровил лице в шепите си. Викът му отекна между каменните стени на килията.

— Негодник! — изръмжа Лорънс, сетне вдигна глава и заплю сър Джон, който безразлично избърса жакета си. — Ти ми каза, че си я обичал! Знаел си какво си и въпреки това ти… ти… — Той тръсна глава, изричайки истината без заобикалки: — Трябвало е да се самоубиеш.

Сър Джон изсумтя презрително.

— Мога да те уверя, че често съм обмислял тази възможност. Предполагам, че вие бихте били едно щастливо малко семейство — ти, брат ти и майка ти… Ах, но животът е толкова вълнуващ, Лорънс. Особено за прокълнатите. Всяка нощ при пълнолуние, в продължение на много години, аз бях заключван в онази крипта. Сингх имаше грижата за това. Моят верен слуга от двайсет и пет години… но сетне се появи тя…

— Тя…?

Гласът на сър Джон потрепери:

— Пламенна, изгаряща като лика на луната. Също като майка ти. Също като майка ти… И недостъпна.

— Гуен… — изпъшка Лорънс.

— Да — каза сър Джон тихо. — Гуен. Тя щеше да вземе брат ти и двамата щяха да изчезнат в нощта. И макар да се бях примирил с този факт, звярът в мен не беше. Ти разбираш това сега, Лорънс, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Лорънс. — Говориш за звяра така, сякаш е нещо различно от теб.

— Не можеш да контролираш онова, което той иска. Онова, което прави. — Сър Джон замълча и сетне продължи: — Нощта, когато Бен загина, ние се скарахме ужасно. Стигнахме дори до сбиване. Бен беше дошъл да ми каже за твърдото си решение да напусне „Толбът Хол“ завинаги. Аз бях пиян и станах агресивен. — Той въздъхна. — Изключително агресивен. Дори ударих Сингх, който се опита да ме възпре. Проснах го в безсъзнание на земята. — Сър Джон се усмихна печално на Лорънс. — Някога в добрите стари времена се занимавах с професионален бокс… преди много, много време.