Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс се отдръпна рязко от нея и се втренчи в сляп ужас в тялото на Гуен. Всеки сантиметър от плътта й, от гърлото до бедрата й, беше разкъсан. Кръвта шуртеше от стотици грозни рани и виковете й сега бяха на ужасяваща агония. Гуен се взираше в него с безнадеждни очи и го дращеше с пръсти, сякаш опитвайки се да превърне тази реалност във фантазия, но с всеки удар на сърцето й, кръвта бликаше от гърдите й, устата й и…

Лорънс се събуди в ярост и болка, крещейки името на Гуен, проклинайки самия Бог. Беше се свил в ъгъла на килията си и се мъчеше да се изправи на крака, за да се хвърли към вратата, но успя да направи само две крачки, преди нещо да го сграбчи за гушата и да го дръпне обратно. Посегна към гърлото си и напипа студената неподатлива повърхност на железния нашийник и тежката верига, която водеше от него до масивен пръстен, хванат за сивата каменна стена. Беше окован като куче.

И беше буден.

По някакъв начин той знаеше, че това е истинският свят, и че всичко друго са били видения, породени от лекарствата и мъченията с леденостудената вода. Това… веригата на шията му, коравият камък под краката му… това беше истинско.

Лорънс падна на колене и заблъска пода с юмруци, проклинайки това място, проклинайки небето, проклинайки собствения си живот. Той сведе глава, докато челото му накрая се притисна в покрития с плесен под.

Остана там дълго време, чувствайки се съвършено сам и изгубен.

Но всъщност не беше сам.

Някой се беше настанил на тесния му нар. Това не беше дивото момче. Нито пък Гуен.

Сър Джон седеше там, кръстосал небрежно крак върху крак, с кафена чаша между дланите си и най-студената усмивка, която Лорънс някога бе виждал през живота си.

— Татко — каза Лорънс умоляващо, — защо?

— Хванах болестта в Индия — каза сър Джон тихо. — В Хиндукуш. Сингх и аз бяхме чували истории за далечна долина, където никога не бил стъпвал крака на бял човек и дивечът бил толкова изумителен, колкото и природната красота на местността. След като пропиляхме месеци наред в напразни търсения и скъпи водачи, ние най-накрая намерихме нашата Шангри Ла.

Лорънс поклати глава.

— Не разбирам. Защо ми разказваш това?

Баща му сложи пръст на устните си.

— Шт. Просто слушай, Лорънс. Това е твоят истински произход. — Сър Джон отпи от кафето си и сложи чашката настрани. — Ние спечелихме благоволението на местните ловци. Долината напълно отговаряше на онова, което легендите разказваха за нея. Дивечът беше невероятен, природата направо фантастична. А що се отнася до местните хора… е добре, на света няма по-здрава и по-първична връзка от тази, която свързва мъжете, които ловуват заедно. Постепенно опознахме техните обичаи. Поверия. Наред с многото други странни неща, те практикуваха един обред, за който вярваха, че дава на човек свръхестествени сили. Сили в лова и в секса.

Очите на сър Джон проблеснаха дяволито, което предизвика у Лорънс пристъп на гадене.

— Никое животно или жена не можела да устои на човек, който е участвал в тази черна магия. Никой от местните не можеше да се похвали, че е преминал през този ритуал, защото те смятаха, че той крие някои… ужасяващи последствия.

— Ритуал? — отекна Лорънс глухо.

Сър Джон се засмя и махна пренебрежително с ръка.

— Аз, разбира се, не повярвах и на дума от това, но бях заинтригуван. И така, местните ме насочиха към една пещера високо в планините, където според легендата живеело странно създание. След като дни наред се изкачвахме и лутахме по планинските пътеки аз най-накрая я открих. Пещерата… И странното създание, което живееше в нея.

Лорънс се изправи. Въпреки остатъчния ефект от лекарствата, с които го бяха натъпкали, цялото му внимание сега беше съсредоточено върху баща му.

— Това беше едно момче. — Сър Джон се засмя и поклати глава. — Едно диво примитивно момче, което ме нападна.

— И то… те ухапа? — попита Лорънс шепнешком.

— О, да. Бях ухапан. От него. След това се върнах при ловците от племето, убеден, че са си направили шега с мен. — Той вдигна леко глава, сякаш споменът беше оживял в ума му. Студената усмивка на устните му не трепна. — Скоро обаче научих, че не е така.

Лорънс се взираше в него с нарастващ ужас, който засенчи историята, която баща му разказваше. Отвращението и мъката заплашваха да разкъсат сърцето му.

— Майка ми… — промълви той.

Сър Джон чакаше.

— Тя не се е самоубила… нали?