Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Чуваш ли ме? — попита гласът. — Можеш ли да ме разпознаеш, Лорънс?

Недалече се чуваха и други гласове и пръхтенето на коне в студения утринен въздух.

Лорънс премига с очи и онова, което видя, изтръгна от гърлото му нечленоразделен вик. Ръцете му… Боже всемогъщи… ръцете му!

Той вдигна ръцете си и в миг на отчаяние си помисли, че носи тъмночервени ръкавици, но не беше така. Погледна дрехите си. Ризата му беше разкъсана на ивици. Крачолите на панталоните му бяха разпрани по шевовете, а обувките му въобще ги нямаше. И накъдето и да отместеше погледа си, виждаше по дрехите и по тялото си кръв. Толкова много кръв, вкоравена и набита в порите на кожата му и под ноктите му. Докосна лицето си и усети съсирените струпеи около устата си, по брадичката и гърлото си.

Изпълзя навън на четири крака и вдигна глава към фигурата, която стоеше на склона над него.

— Какво… — поде той, но как човек да изрече въпроса, закован с гвоздеи за стените на сърцето му? Какво съм направил… аз…?

Сър Джон Толбът пристъпи към него и Лорънс се вгледа с ужас в сините очи на баща си и бялата му брада. На устните на сър Джон се четеше съвсем лека усмивка, но очите му бяха студени като смъртта.

— Ти извърши ужасни неща, момчето ми — прошепна сър Джон. — Ужасни неща.

Лорънс се изправи с вик, олюлявайки се, и се отдръпна от баща си. Той разбираше тази усмивка и студенината му. Истината бе отворила пукнатина в душата му. Лорънс понечи да побегне, но в този момент зърна инспектор Абърлайн на не повече от десетина крачки от него. Огледа се и видя цял отряд от едри въоръжени мъже, които се взираха в него наполовина с ужас, наполовина с ненавист.

— Не! — изкрещя Лорънс и се втурна към една пролука в живия кръг, но мъжете препречиха пътя му. Той се обърна и се опита да намери спасение в близката гора, но неколцина мъже на коне отново блокираха бягството му. Лорънс забеляза сред тях хора от Блекмор, с лица изпити от мъка и без капка съчувствие. Всеки държеше в ръцете си пушка или тояга.

В отчаянието си Лорънс потърси с поглед баща си, който беше слязъл от могилата, на която стоеше преди това.

— Какво е усещането? — попита сър Джон достатъчно тихо, за да не го чуе никой друг освен Лорънс.

— Не! — извика Лорънс. Той отстъпи няколко крачки, сочейки баща си с ръка. — Инспекторе… баща ми е чудовище!

Абърлайн пристъпи напред с пушка, готова за стрелба, а сър Джон го погледна с вид на баща, съкрушен от мъка. Той махна с ръка по посока на Лорънс, а инспекторът кимна, сякаш в потвърждение на нещо, за което вече бяха говорили. Абърлайн даде знак със свободната си ръка и моментално половин дузина здрави полицаи наобиколиха Лорънс, отрязвайки всякакви пътища за отстъпление, и го хванаха за ръцете.

— Не го пускайте да си отиде — замоли се Лорънс. — Абърлайн, задръжте ме, ако трябва, но за Бога, задръжте и него!

Сър Джон стоеше с отпуснати рамене, стар и покрусен.

— Оказахте се прав — каза той.

Абърлайн потупа утешително Джон Толбът по рамото.

— Съжалявам, сър Джон. Наистина.

— Благодаря ви промълви сър Джон окаяно.

Абърлайн се извърна и кимна на хората си.

— Водете го.

Докато мъжете влачеха Лорънс нагоре по хълма, сър Джон пристъпи към него и прошепна:

— Бъди силен, момчето ми. Бъди силен.

Само Лорънс видя иронията зад мнимата мъка и знаеше, че баща му — истинското чудовище — ще остане на свобода. Той се хвърли към него, опитвайки се да го сграбчи за гърлото. Като по чудо успя да се изтръгне от двама от полицаите, които, падайки, се сблъскаха с останалите и изведнъж Лорънс се оказа свободен. Той се спусна към баща си, приемайки собствената си смърт, ако тя беше цената, която трябваше да плати, за да сложи край на това безумие тук и сега.

В този момент Абърлайн се намеси, замахна с приклада на пушката си и го стовари безмилостно в тила на Лорънс. Пръстите на Лорънс одраскаха гърлото на баща му и сетне той пропадна в някакъв безкраен тъмен кладенец.

Лорънс не знаеше кога е бил сложен в усмирителна риза и прикован за желязна седалка в задната част на брониран екипаж. Той не помнеше пътуването до Лондон, не почувства грубите ръце на санитарите в бели престилки, които го измъкнаха от каретата, съблякоха го, измиха го с маркуч, облякоха го отново в болнични дрехи и накрая го вързаха на един специален подсилен стол. Единственото, което долавяше, беше мрак, болка и сънища, чието естество беше толкова ужасяващо, че той се спускаше все по-дълбоко в подсъзнанието си, за да избяга тях.