Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Уцелих ли го? — попита Монфорд, задъхан. Той пристъпи няколко сантиметра напред и се осмели да надникне в ямата, но дъното й беше черно и наполовина скрито от парчетата платно, които бяха използвали, за да покрият дупката.

— Дайте светлина! — нареди Маккуин.

Доктор Лойд тръгна, препъвайки се, да донесе фенер и след малко над сечището се разля жълто сияние.

— Намерих! — извика докторът и забърза да се присъедини към другите.

— Донеси го тук — каза Маккуин. — Да видим колко тежко сме ранили негодника.

Скуайърът Стрикленд взе фенера и коленичи до ръба на ямата.

— Не го виждам — рече той.

— Спусни фенера по-надолу — заповяда Монфорд. — Още малко…

Изведнъж хищната лапа на върколака излетя от сенките, сграбчи лицето на Стрикленд и го повлече рязко надолу в ямата.

В следващия момент всички се разкрещяха, дръпнаха се назад и започнаха да стрелят напосоки в подземието и по дърветата, блъскайки се един в друг.

Нещо тъмно изхвърча от ямата и удари Монфорд в гърдите. Той погледна ужасен надолу и видя откъснатата ръка на Стрикленд, която все още стискаше пистолета, с пръст върху спусъка.

— Боже мой…

После нещо друго излетя от ямата. Нещо по-голямо. Нещо живо.

Човекът вълк се стовари на земята точно пред Маккуин. Приземи се на четири крака и сетне бавно се изправи в целия си ръст. Очите на ловеца го следяха с уста, увиснала в ням ужас. Но после той стисна челюст, преметна пушката, улавяйки цевта й с две ръце, замахна с нея с всичка сила, влагайки тежестта на цялото си тяло, и стовари масивния приклад в гърба на чудовището. Ударът беше толкова силен, че прикладът се разлетя на парчета, а чудовището залитна напред. Той трябваше направо да го убие, да прекърши гръбнака му, но вместо това върколакът направи крачка напред.

Човекът вълк се извъртя, точно когато Маккуин захвърли строшената пушка и потърси опипом дръжката на тежкия пистолет, който беше пъхнат в колана му. Маккуин беше бърз, но далеч не достатъчно. Върколакът замахна към него с двете си лапи, разсичайки с дългите си нокти дрехи и плът, сухожилия и кости. Маккуин като че ли се разпадна, разлетя се като къща от карти под силен повей на вятъра. Яростното нападение на чудовището напои въздуха с кръв и за момент единственото, което остана от Маккуин, беше кървава мъгла и разпилени червени късове.

Един от другите ловци притисна дулото на пистолета си в тялото на създанието и дръпна спусъка. Изстрелът беше заглушен от гъстата козина, но Човекът вълк изрева гневно и се обърна. Ловецът заотстъпва назад, но чудовището скочи върху него с такава сила, че костите на човека изпукаха като клечки и от устата му потече кръв. Главата на върколака се наведе рязко към врата на жертвата му. Гръбначният стълб на ловеца изпращя и писъкът му мигом бе сподавен.

— Убийте го! — изрева Монфорд, който вдигна пушката си и стреля.

Човекът вълк замахна към полковника, но той отстъпи бързо назад, стреляйки в колкото може по-бърза последователност. Един от другите мъже се обърна и понечи да стреля, но следващият изстрел на Монфорд отнесе ръката му от китката надолу. Върколакът грабна ръката на ранения човек и я доразкъса.

Другите ловци се разпиляха като подплашени овце.

Сред тях бяха и доктор Лойд, и полковник Монфорд.

Монфорд се отдели от групата. Нека те да увлекат създанието. Нека те да умрат.

Той тичаше към „Толбът Хол“. Ако успееше да стигне до къщата, щеше да се барикадира там. „Това е тактическо отстъпление“, каза си полковникът. Той не бягаше, а се прегрупираше.

Монфорд тичаше с всичка сила, опитвайки се да изпревари тътена на собственото си биещо сърце.

В тъмнината и мъглата той не видя блатото до момента, в който предния му крак не нагази във водата и миг по-късно полетя напред по очи. Изтърва пушката си и дори не чу цопването й във водата.

Пищейки от ужас и безсилие, Монфорд се опитваше да намери опора в мократа кал, но колкото повече се бореше, толкова по-дълбоко блатото го притегляше.

И сетне го чу. Ръмжене, газене във вода и той разбра, че върколакът също беше паднал в блатото. Монфорд се изправи и се огледа. Чудовището наистина беше там! На по-малко от десет крачки разстояние, опръскано с тъмна кръв, с очи, горящи като пещите на ада. Монфорд закрещя високо и пискливо и заотстъпва панически назад. Създанието пристъпи напред и потъна до коляното, но благодарение на свръхестествената си сила успя да изтръгне крака си от калта и направи втора стъпка. И след това още една.