Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Краката му се удължиха и в края им се показаха големи черни нокти, сякаш дебелата кожа по ходилата му беше от хартия. Връзките на обувките му се скъсаха като струни на цигулка, а самите обувки паднаха от краката му, докато стъпалата му се деформираха. Петите му се повдигнаха нагоре, а ноктите на пръстите му се забиваха в каменния под на гробницата.

Изгаряща болка припламна в челюстта му, когато кътниците му се наклониха напред, за да позволят изникването на нови хищни зъби, а резците и кучешките му зъби станаха по-остри и по-издадени.

Лорънс крещеше името на майка си, но онова, което разтърсваше залата беше оглушителен животински рев, в който не беше останала и следа от предишния му човешки глас. Звукът беше толкова силен, че разпиля праха от саркофага и накара старите вази да потреперят. Насекомите, които пъплеха по каменния под, се разкъсваха на части, а по стените пълзяха пукнатини. Този вой беше толкова гръмовен, колкото цялата болка, ярост и отчаяние на света. Той премина през отворената желязна врата и раздра нощното небе.

Това не беше викът на човек.

В този миг, в този час, човешката форма на Лорънс вече не съществуваше.

Онова, което беше останало — онова нещо, което се възправяше на уродливите си крака и разкъсваше въздуха с чудовищните си нокти — вече не беше човек. Това беше звяр от най-древните легенди. Той излетя от гробницата, спря се под студеното сияние на луната, и там, под бдителното око на Богинята на лова, Човекът вълк отметна назад глава и изрева яростта си към нощта.

В това време Сингх беше в стаята си в „Толбът Хол“ с кирпана в ножницата си и тежка пушка върху бедрата си. Седеше на края на леглото си и се взираше във вратата, която беше заключена с три масивни резета. До него лежеше пистолет, а на колоната на леглото беше подпряно ловно копие със сребърен връх.

По лицето му се стичаха пот и сълзи.

Ревът на върколака се издигна над гората, понесе се над полята и проникна в къщата през всяка пукнатина и разхлабена дъска. Звукът отекна в ушите на Сингх. Той сведе глава и се замоли.

В църквата пастор Фиск все още говореше за силата на Сатаната, когато страховитият вой разтърси постройката до основи. Той беше дошъл отдалече, но свещеникът усети заплахата, която се съдържаше в него, като студен полъх върху тила си. Малкото коса, останала по главата му, настръхна и целият го побиха тръпки.

Богомолците го погледнаха уплашено и объркано, а свещите в ръцете им се затресоха.

— Бързо! — извика той. Никаква светлина… никакъв звук!

Всички духнаха свещите си и в продължение на една дълга минута седяха в мрака, чувствайки се защитени зад стените на църквата.

Създанието изрева отново. По-силно. По-близо.

И изведнъж мракът, в който хората се криеха, престана да им носи утеха.

Инспектор Франсис Абърлайн беше поднесъл чашата с бира към устните си, когато воят надделя над врявата в кръчмата и накара всички да замлъкнат. Ехото от зова на създанието остана да виси в задимения въздух в продължение на няколко секунди.

В следващия миг Абърлайн стовари халбата си на масата и скочи на крака. Грабна палтото и шапката си от закачалката, тупна джобовете си, за да се увери, че полицейската свирка и пистолета му са на мястото си, и се втурна навън в нощта.

За около половин минута гостите на заведението останаха втренчени в отворената врата, след това Крамър се спусна към нея, затръшна я и я залости здраво.

Абърлайн хукна към конюшнята, отвори вратата с ритник и трескаво оседла коня си. Едва закопчал каишите, той се метна на животното, пришпори го и се понесе в галоп.

В сенките на полуразрушеното абатство мъжете от ловната дружина чуха рева и замръзнаха по местата си като зайци. Монфорд погледна Стрикленд, който беше станал блед като луната. Лицето на доктор Лойд беше плувнало в ледена под и той имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Единствено лицето на Маккуин беше спокойно, макар и застинало в гримаса на мрачна решимост. Той стисна здраво тежката си карабина и обходи района с поглед, първо за да се увери, че мъжете са невидими в укритията си, и след това да провери, че е еленът е на мястото си под ясното сияние на луната.

Всичко изглеждаше наред.

Ревът проехтя отново, прорязвайки въздуха като коса.

— Чухте ли това? — каза уплашено доктор Лойд.

— Разбира се, че го чухме, стари глупако — сряза го Монфорд.