Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс се отдръпна от баща си, когато мина покрай него. Имаше нещо особено, нещо отблъскващо в начина, по който сър Джон се движеше. Това не беше походката на възрастен мъж, чиято енергичност го правеше да изглежда много по-млад от годините си. Не, това беше нещо друго. Сър Джон крачеше със свръхестествена жизненост, която смрази Лорънс до мозъка на костите.

— Ако можех да променя нещо с това, бих дал живота си да не ни беше намерил онази нощ. — Очите му се спряха сега на Лорънс — горящи, чужди и напрегнати. — Не ми ли вярваш? Би трябвало момчето ми. Някои образи са толкова ужасни, че ле можем да ги забравим никога и малко по-малко те прояждат душата ни. Никога не съм искал това да се случи на теб.

Докато сър Джон крачеше напред-назад, Лорънс отстъпваше. Няколко секунди по-късно рамото му се удари в отворената желязна врата. Той погледна към коридора зад нея и сетне отново към баща си.

— Да… не минава и ден — продължаваше сър Джон, движейки се между светлината на свещта и сенките, — през който да не съжалявам, че моето момче не остана тогава в топлото си легло. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам това, Лорънс.

Сър Джон спря да крачи и се обърна към олтара в стената. В това време Лорънс запристъпва крадешком към вратата.

— Вярваш ми, нали?

Лорънс не каза нищо.

Очите на сър Джон бяха приковани в портрета на Солана.

— Аз обичах тази жена. Обичах я със страст като пламъците на слънцето. Нейната смърт ме съкруши… Да, аз все още обикалям къщата през нощта… сам. Бродя по коридорите като заблуден дух. — Той се извърна към Лорънс. — Но въпреки това съм мъртъв. Надникни в очите ми, Лорънс, и сам ще се убедиш в това.

Лорънс погледна към баща си, към нишата с мъртвите цветя, към железния стол и боклуците… и най-накрая към стените. Върху тях имаше дълбоки резки, от тавана до самия под. Вгледа се в тези, които бяха най-близо до него. Паралелни линии, издълбани на различни места в скалата. И в следващия момент всички врати в ума на Лорънс се отвориха, и осъзнаването на истината дойде с такава ужасяваща сила, че едва не изкрещя. Той затисна устата си с ръка и залитна настрани. Ако вратата не беше непосредствено до него, щеше да се строполи на пода.

Сър Джон чу приглушения му вик и го погледна. След това тръгна бавно към сина си.

Лорънс се препъна, отстъпвайки назад към вратата, и най-накрая думите се изтръгнаха от гърлото му:

— Боже мой! Това си ти! — извика той. — Ти си чудовището!

Сър Джон продължи да върви напред, бавно, стъпка по стъпка.

— Майка ми… тя е разбрала — просъска Лорънс. — Тя е разбрала какво си и затова се е самоубила.

Сър Джон беше стигнал до вратата и очите му горяха към Лорънс.

— Толкова много болка — промълви той… и сетне направи светкавично движение, при което тялото му се превърна в мъгла. Лорънс изкрещя и падна назад, протягайки ръце, за да отблъсне нападението. Но после се чу тежък грохот на метал!

Лорънс погледна с широко отворени очи.

Желязната врата се беше затворила.

Той чу превъртането на ключа в ключалката.

Сър Джон се взираше в него през решетката. Умът на Лорънс не можеше да осмисли онова, което се случваше. Той се обърна и погледна надолу по коридора, който водеше към стълбището и свободата. Спасението му беше там и го очакваше.

Баща му се облегна на металните пръчки и заговори от вътрешността на килията.

— Бих искал да мога да ти кажа, Лорънс, че… трагедията, която е белязала живота ти, вече е свършила…

— Татко… аз не…

— … но се боя, че най-тъмните моменти от ада все още са пред теб…

И след това Лорънс разбра. Баща му не се беше заключил в килията, за да се накаже. Той бе оставил Лорънс навън, неокован, свободен…

Лорънс падна на колене, когато истината за случващото се с него се стовари върху ума му с цялата си тежест.

— Не — прошепна той. — Боже, не… — Сетне изведнъж вдигна очи към баща си и протегна ръка към него. — Аз ще… Не!

Болката, която експлодира в ръката му, беше толкова неочаквана, толкова силна, че го накара да замлъкне. Сякаш всеки нерв беше избухнал в пламъци и докато Лорънс гледаше с ужасени очи, формата на ръката му започна да се променя.

— Татко! — изкрещя той. — Нима ще им позволиш да ме убият!

Сър Джон се закиска отвътре.

— О, съмнявам се, че ще те убият. — Не. Но… ще ги оставя да те обвинят.

Агонизиращата болка продължи да бяга по ръката на Лорънс, достигайки до всеки мускул и всяко сухожилие.

— Защо? — попита той. По страните му започнаха да се стичат кървави сълзи.