Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Абърлайн се огледа, забелязвайки, че всяко от лицата наоколо беше като етюд на съмнението и страха. Единствено мисис Кърк прояви характер и продължи да се държи предизвикателно.

— Тук? А не в „Толбът Хол“?

Детективът се вгледа в нея.

— Интересно. Какво искате да кажете с това?

— Те са прокълнати! — отсече мисис Кърк. Всички до един.

Всички в кръчмата закимаха с глави и замърмориха одобрително в подкрепа на твърдението на вдовицата. Абърлайн успя да скрие усмивката от лицето си.

— „Прокълнати“, казвате. Да, разбирам. Но за съжаление обвинението, че са „прокълнати“ не ми позволява да задържа когото и да е било в имението на сър Джон. Просто такива са привилата. — Сетне той се наведе напред и заговори със заплашителни нотки в гласа си: — Както ви е известно, именно те ни отделят от безскрупулния свят на зверовете.

„Недодялани селяци“ мислеше си Абърлайн. А на глас каза:

— А сега, госпожо… една халба бира, моля.

Навън луната се издигаше с царствено великолепие и неизбежността на смъртта. Тя беше огромна и прекрасна. Богинята на лова протегна ноктите си от сребърни лъчи, за да сграбчи Блекмор за гърлото.

Лорънс доизпи уискито си, гледайки как сър Джон върви надолу по пътеката към гората и клисурата. Без да се замисля, без дори да знае защо го прави, той излезе от стаята, затича се надолу по стълбите и го последва. Не си направи труд да вземе фенер, както бе сторил баща му. Беше много светло, макар че луната все още не се беше издигнала до най-високата си точка. Вървеше по лъкатушещата пътека, докато стигна до място, където от едната страна имаше гориста падина, а от другата вир със скалисти брегове, които постепенно се издигаха, прераствайки в редица от назъбени канари. Там също имаше пътека, задушена от млади фиданки, които растяха под сенките на старинни тисове.

Лорънс тръгна по нея, докато тя изчезна в тъмен тунел, образуван от протегнатите клони на дърветата. Когато навлезе в тунела, той постепенно стана по-висок и Лорънс вече можеше да се изправи в цял ръст. Вървеше бързо и тихо и през цялото време се питаше защо просто не извика баща си. Но всеки път, щом отвореше уста, я затваряше отново. Може би причината беше в парливата божа, която бяха оставили в душата му последните думи на сър Джон.

Коридорът от тисове навлезе в сечище и за миг Лорънс зърна фенера някъде далече напред. Стана по-предпазлив и продължи дебнешком, знаейки вече накъде води тази пътека и къде отива баща му.

Когато старинната каменна стена на семейния мавзолей изплува от мрака, Лорънс разбра, че е бил прав.

Вратата беше леко открехната.

Лорънс облиза сухите си устни и отвори вратата широко. Скърцането на старите панти разцепи тишината и той замръзна на мястото си, очаквайки всеки момент да чуе острия упрек на баща си… но отвътре не дойде никакъв звук.

Това място вдъхваше суеверен ужас на Лорънс. Тук беше погребана майка му. И Бен, Как техните духове щяха да посрещнат неканената му поява. Ако наистина беше прокълнат, щеше ли свещеният камък на тази гробница да му позволи да влезе?

„Господи — мислеше си Лорънс, — мога ли да направя това?“

Той пристъпи вътре.

Там имаше нещо като малко преддверие, а после няколко широки стъпала водеха надолу към просторна зала, която беше по-голяма, отколкото очакваше. Над пода се стелеше мъгла, а от пукнатините на камъка навсякъде растеше мъх. По стените бяха окачени свещници и по някои от тях се виждаха изстиналите вадички от восък. Това несъмнено беше дело на баща му… но защо?

Някакво движение от вътрешността на гробницата го сепна и го накара да се вкамени. Скрит в сенките, Лорънс видя сър Джон да върви през залата и да се спира пред един голям саркофаг. В деня, в който Бен беше погребан, този надгробен камък беше драпиран с черно платно, но сега беше открит под светлината на фенера на сър Джон. Старецът стоеше до него, взирайки се в образа, който беше издялан върху тежкия мраморен похлупак. Сетне се наведе и целуна нежно студения камък.

След това сър Джон се изправи и бръсна лицето си с ръка. Огледа се, въздъхна дълбоко, тръгна отново през залата и изчезна в един тесен коридор.

Лорънс изчака цяла минута, за да е сигурен, че баща му няма да се върне, и тръгна тихо напред, привлечен от централния саркофаг. Не можеше да свали погледа си от него. Беше направен от кремав мрамор, истински шедьовър на каменоделското изкуство. Жена с царствена одежда, сключила ръце пред гърдите си, държеше в пръстите си роза. Красиво лице във вечен покой, затворени очи, леко открехнати устни. Толкова истинско, толкова спокойно.