Джонатан Мабъри - Човекът вълк

От другата страна на старинния лес, който опасваше земите на рода Толбът, се издигаше полуразрушено, обвито с лози старо абатство. Само части от дебелите стени все още се държаха, а през пролуките на разтрошените и разместени каменни плочи растяха дървета. Полковник Монфорд и доктор Лойд стояха там мрачни и неподвижни, с тежки ловни пушки в ръцете. Лицето на полковника беше нашарено с пластири и потъмняло от натъртванията, а докторът беше почервенял заради страха и високото кръвно налягане, което го измъчваше. Няколко метра по-нататък Маккуин и двама здрави младежи от имението на скуайъра се бореха с един дебел заострен кол, опитвайки се да го набият в пукнатината между две разбити каменни плочи. Най-накрая Маккуин хвана кола и го разклати, за да се увери, че е здраво закрепен.

Той кимна към Монфорд и Лойд.

— Това ще свърши работа. — Сетне даде знак на мъжете на скуайъра, които тръгнаха към каруцата, за която беше вързан един елен. Те отвързаха въжето и поведоха животното към стълба, а Маккуин коленичи и го върза здраво за него. След това извади нож от колана си и с ловко движение направи дълъг, но не дълбок разрез в хълбока на елена. Животното изрева и подскочи вертикално, и миг по-късно горещата кръв потече по тялото му.

Маккуин избърса ножа в панталоните си и се приближи към Монфорд.

— Вятърът ще разнесе тази миризма на цели мили разстояние.

Доктор Лойд попи лицето си с кърпа.

— Не трябва ли да се върнем в града?

Полковник Монфорд и Маккуин погледнаха към небето. Пълната луна беше почти над хоризонта.

— Ти си върви, ако искаш — промърмори Маккуин. Той свали от рамо ловната си пушка и провери дали е заредена. — Аз ще се прибера, едва когато този негодник бъде мъртъв.

Когато Лорънс влезе във вестибюла, баща му веднага се появи от Големия салон. Лицето му беше потъмняло от гняв.

— Какво си направил? — попита сър Джон. — Мис Конлиф е напуснала Блекмор. Обясни ми защо.

Лорънс не си направи труда да попита баща си откъде знае за това. Предпочиташе да си спести тази подробност.

— Това място е прокълнато, татко — каза той немощно. — Аз я отпратих. И предполагам, че тя вече е в Лондон.

Баща му окаменя на мястото си и очите му станаха корави като юмруци.

— Ти си глупак — просъска сър Джон, сетне профуча покрай сина си и изчезна в празното сърце на Големия салон.

Проповедта на пастора Фиск ставаше все по-разпалена и накрая гласът му се извиси във вик:

— Но Бог ще защити онези, които вярват в него. Със силната Си десница Той ще смачка злия демон!

Паството мълчеше, но всички се бяха навели напред, за да уловят всяка дума на викария.

— Казвам ви, нечестиви са пътищата на дявола. Превръщайки прокълнатите в зверове, той се опитва да ни принизи. Да ни обърне в животни. Да ни накара да се отвратим от себе си, така че да забравим, че сме направени по Божи образ и подобие!

Това предизвика вълна на гневен ропот сред тълпата.

— Вие ме питате, братя и сестри, защо Бог търпи целия този фарс? — Фиск обходи паството си с поглед и стовари юмрука си върху амвона. — Защото ние съгрешихме срещу него! Защото вонята от нашите мерзости е достигнала до небето! Защото греховете изискват наказание!

При влизането на следващите двама енориаши Абърлайн се измъкна незабелязано навън. Той не беше от хората, които ходят на църква. Донякъде беше набожен, но вярата му беше поръждясала от липса на употреба, а дори когато беше млад и пълен с идеали, всичките тези приказки за ада и вечното проклятие не означаваха много за него. Абърлайн се интересуваше много повече от престъплението и наказанието и научните методи за разследване, които правеха полицията по-силна. Улики и анализ. Дяволът, разсъждаваше той, наистина беше в детайлите.

Детективът мина покрай магазина на железаря, забелязвайки с изненада, че все още е отворен толкова късно. Малка тълпа хора се беше събрала на входа и Абърлайн се присъедини към тях, надникна над главите на две момчета и видя чираците на ковача да носят сребърни чинии, купи и лъжици и да ги пускат в голям тигел, който беше толкова нагорещен, че металът веднага се стопяваше. Друг чирак загребваше разтопения метал с каменен черпак и го изливаше в подложка от тежки калъпи. Абърлайн се намръщи и пристъпи крачка встрани, за да види какво правеше самият ковач в края на тази производствена линия. Грамадният мъж, само по панталони и кожена престилка в горещия пъкъл на работилницата, държеше старомоден калъп за куршуми в големите си ръце. Ковачът пусна купчина куршуми в кофа с вода, сетне ги извади с черпак и ги подаде на друг свой помощник, който ги провери за грапавини, изглади ръбовете им и ги нареди при десетките други вече отлети куршуми.