Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс отпи от чая си. Големият гоблен зад Сингх описваше сложни сцени от Упанишада. Той като че ли беше изработен от същите майстори, които бяха избродирали гоблена на стената между двойното стълбище.

— Вярваш ли в проклятия? — попита Лорънс.

Сингх се усмихна тъжно.

— Тази къща беше сполетяна от много скръб. Първо майка ви. После брат ви… Да, Лорънс. Вярвам в проклятия.

— Защо остана тук през всичките тези години? Не си бил длъжен.

Сикхът доля чашата му.

— Сър Джон не е лесен човек. Но е честен и справедлив. Той не е такъв, за какъвто хората го мислят.

— Вече не знам кой какъв е — изсумтя Лорънс в отговор.

— Тази къща, това имение… загадките тук като че ли са вградени в самите тухли и хоросана.

Известно време Лорънс мълча, претегляйки нещата в главата си. Най-накрая каза:

— Сингх… аз знам какво видях онази нощ.

— Така ли?

— Онова, което видях, не беше човек. Но не беше и животно. Не и в смисъла, който би вложил един здравомислещ човек в думата „животно“. Разбираш ли ме?

Вместо да отговори, Сингх бръкна под ризата си и извади оттам ключ на кожен ремък. Задържа го в пръстите си, така че Лорънс да може да го разгледа.

— Това ще отговори на въпроса ви какво разбирам.

Сикхът прекоси стаята, упътвайки се към една пищно украсена ракла, и отключи най-долното й чекмедже. Извади го цялото, отнесе го до масата и го постави на нея. Там, в уплътнени отделения, имаше десетки куршуми с най-различни размери и калибри. Металът беше по-ярък и по-светъл от оловото.

Лорънс имаше чувството, че стаята се откъсва от света, който познаваше.

— Сребърни куршуми? Не знаех, че ти и баща ми преследвате чудовища.

— Не го правим — отвърна Сингх. — Но тъжната истина е, че понякога чудовищата преследват теб.

Лорънс се отдалечи от него и се спря пред украсеното огледало, което покриваше една от стените. В отражението му имаше нещо измъчено и безумно и това изобщо не беше човекът, който бе стъпил на лондонската сцена преди няколко седмици. Дълбоката тъга, която видя в собствените си очи, го съкруши.

— Аз съм прокълнат, нали? — попита той.

Когато отговорът на Сингх се забави твърде много, Лорънс се обърна, тръгна към вратата и пое по потъналия в студени сенки коридор.

Огледалото в стаята му не беше по-милостиво от това на Сингх, но той стоеше пред него гол до кръста, бос, с разрошена коса и стиснати юмруци. Взираше се в очите си, почти не мигаше и му се струваше, че може да вижда през тях, че това не са отражения в огледало, а прозорци. Отвъд тях се откриваше пустият пейзаж на някакъв непознат далечен свят. Там нищо не беше естествено, нищо не беше пригодено за нуждите и желанията на обикновените хора. Това беше чужда територия, в която бродеха и виеха тъмни създания.

— Господи! — прошепна Лорънс тихо и безнадеждно.

С бавни треперещи пръсти той развърза възлите на превръзките си и започна да размотава бинтовете, които падаха в краката му като бледи змии.

Когато и последното парче марля падна тихо на пода, Лорънс се вгледа в раната си, доказателството за свирепото нападение.

И не видя нищо.

Никакви кори от засъхнала кръв, никакви бледи белези от зараснали рани, никакви гънки от липсващи мускули. Нямаше абсолютно никаква следа, която да свидетелства, че е станал жертва на нападение.

Лорънс се взираше с мълчаливо обвинение в собствените си очи. Но дати те все още бяха негови? Не беше ли се променил цветът им? Не бяха ли избледнели? Нямаше ли в тях някакъв жълт оттенък? Червени жилчици?

— Не! — изръмжа той изведнъж и стовари юмрука си върху огледалото, което се разби на хиляди парченца.

— Бог да пази душата ми… — промълви Лорънс.

Но той се боеше, че молбата му към едно забравено божество и завръщането към собствената му отхвърлена вяра бяха дошли прекалено късно. Погледна надолу към разпилените фрагменти от огледалото, които се бяха посипали по пода. Всеки от тях като че ли отразяваше негов изопачен образ: Лорънс като дете в ръцете на майка си; като момче, затворено в лудницата, с уста, застинала във вик към нощта; пак като момче на борда на кораб към Америка, прокудено завинаги от баща си; както зрял мъж с хищнически инстинкти, обикалящ световните сцени, отдаващ се на опиумни блянове в напразен опит да пропъди кошмарите си с наркотични халюцинации.

Между босите му крака имаше едно парче от огледало, не по-широко от острие на нож и не по-малко остро, и когато сведе поглед към него, Лорънс не видя нито мъж, нито момче, а озъбеното лице на чудовище.