Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Не искам да си тръгвам, Лорънс — каза тя тихо, без следа от предизвикателство в гласа си. Това беше просто молба и тонът й прогони лудостта от очите на Лорънс, оставяйки там само тъга.

— Трябва да си тръгнеш — каза той нежно. — Моля те… не се бави нито секунда повече, Гуен.

— Аз…

Той се извърна, свел ниско глава между прегърбените си рамене.

— Моли се за нас.

Гуен протегна ръка и почти го докосна.

— Всичко ще бъде наред, Лорънс — промълви тя.

Лорънс се обърна към нея и Гуен ахна. Той изглеждаше по-висок и по-широк, извисяваща се фигура на фона на бялата фасада на „Толбът Хол“. Вятърът шибаше черните му кичури и гънките на полуразкопчаната му риза. Очите му горяха от копнежи, които докоснаха нещо скрито в душата и тялото й. Тя го почувства, сякаш той беше във всеки неин нерв и фибра, сякаш дъхът му шепнеше тайни на потайната й плът.

— Върви! — изръмжа Лорънс и я тласна към каретата, а ръцете му бяха твърде силни, за да им се противопостави. Той затръшна вратата и се наведе към кочияша толкова свирепо, че мъжът се отдръпна назад, докато гърбът му се опря в каретата, Лорънс извади от джоба си тежка монета и я удари в ръката му.

— Вземи това. Не я изпускай от поглед, докато влакът не тръгне. Чу ли ме?

— Да! — каза кочияшът, разтреперан.

Гуен показа глава на прозореца и извика името на Лорънс, но той й обърна гръб.

Мракът се беше спуснал над Блекмор, дълго преди слънцето да залезе. От месец вече хората живееха и работеха, разкъсвани от мъката и страха. Мрачните предчувствия и тревогата не пожалиха никого.

Инспектор Абърлайн, макар и да беше нов човек тук, бе достатъчно наблюдателен, за да забележи, че преобладаващото потиснато настроение беше нещо ново за града. Всичко беше започнало в нощта, когато Бен Толбът и другите двама мъже бяха убити, а след клането в циганския стан Блекмор стана неприветлив и унил, сякаш Черната чума се беше завърнала. Никой не се усмихваше. Децата не играеха по улиците. Никой не ходеше без придружител и всеки мъж или момче над десет години носеше някакво оръжие, било то брадва, вила или пушка.

Абърлайн обикаляше града, оглеждаше го и с всяка следваща крачка чувстваше как собственото му настроение става все по-мрачно.

Мина покрай една къща, където баща и двете му дъщери, още момичета, работеха трескаво, заковавайки дъски върху прозорците си. Абърлайн се спря, погледна надолу по протежение на редицата от къщи и видя, че всяка от тях е или със затворени кепенци, или с обковани с дъски прозорци.

Влезе в голямата църква и няколко минути слуша как пасторът Фиск хвърля огън и жулел от амвона. Беше вторник вечер и доколкото му беше известно, на този ден нямаше никакъв важен религиозен празник, но пейките бяха претъпкани.

— Има хора, които се съмняват в силата на Сатаната! — гласът на Фиск беше притихнал и заплашителен. — Силата на Сатаната да променя хората в зверове. Но древните езичници не са се съмнявали. Нито пророците.

По дяволите , помисли си Абърлайн, този човек напълно се е побъркал .

— Не предупреди ли Даниил Навуходоносор, че гордостта предшества разрушението? Че човешкият дух е надменен преди падението?

Енориашите замърмориха в знак на съгласие.

— Но гордият цар не обърнал внимание на Даниил и затова, както казва Библията, той бил превърнат във вълк и прокуден от хората. — Тук той се спря с лице, пламнало от религиозна жар. — Звяр е дошъл сред нас.

Лорънс се радваше, че Гуен си замина, макар сърцето му да се късаше от мъка при спомена за това колко груб беше с нея и за болката в сините й очи. Той обаче знаеше, че в онази ужасна нощ обидата е била най-милостивото нещо, което е можел да й предложи.

След като каретата изтрополя надолу по пътя, Лорънс се обърна и закрачи. Но не към къщата, а надолу по градинската алея, която водеше към гората. Имаше нужда да обмисли нещата, да реши как да действа, а къщата беше толкова клаустрофобична. Приятно му беше да усеща напора на вятъра.

Скоро навлезе в гората и неусетно стигна скалната издатина над дълбоката клисура. Дори под гаснещата светлина гледката беше красива. Слънцето беше неестествено голямо и докато падаше зад далечната редица от дървета, като че ли целият свят беше лумнал в пламъци.

Лорънс гледаше как слънцето се спуска все по-надолу и постепенно душата му се изпълни със страх заради онова, което залезът вещаеше. Накрая се обърна и закрачи към плътните тъмни сенки под дърветата. Обратно към „Толбът Хол“.