Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Абърлайн поклати глава. Зад ковача имаше няколко калъпа за куршуми, които бяха захвърлени като ненужни и в това нямаше нищо чудно. Среброто се топеше при много по-висока температура от оловото и то вероятно съсипваше калъпите само след няколко отливания. Тази глупост щеше да коства на ковача много пари, лишавайки го от важни инструменти на неговия занаят. И въпреки това… всички тези хора бяха тук с тяхното скъпоценно сребро — семейни бижута, сватбени накити, неща оставени за спомен — за да го превърнат в куршуми за нещо, което не съществуваше.

Той скри усмивката си, когато се обърна и продължи разходката си из града. Всичко това беше лудост. Но в цялата тази лудост може би имаше зрънце истина и когато го откриеше, Абърлайн щеше да направи своя ход.

Той запали пура и продължи да бди.

На два пъти Лорънс се връщаше в леглото с надеждата да намери забравата на съня. И всеки път ставаше пет минути по-късно и започваше да крачи неспокойно из стаята, като от време на време си мърмореше нещо под нос. Страхът забиваше нокти в стените на гърдите му.

Спомни си кутията с куршуми, които Сингх му беше показал. Трябваше ли да отиде при него и да го помоли за няколко от тях?

„Може би — помисли си той, — но с каква цел? Съпротива или бягство?“

Все още не знаеше какъв път да избере.

Може би щеше да бъде по-добре, ако полковник Монфорд и лакеите му бяха успели да осъществят смъртоносните си планове. Навярно това беше най-добрият начин да бъде сложен край на тази лудост.

Лорънс стоеше в празната си стая и се опитваше да реши какво да прави. Искаше му се да има една лула с опиум. Потъването в кадифените блянове на наркотика щеше да му донесе облекчение, но последният влак за Лондон вече беше минал през града, отнасяйки Гуен Конлиф със себе си.

Уиски, помисли си той. Много уиски. Това може би щеше да помогне. Лорънс се упъти към Големия салон, напълни една водна чаша до ръба със скоч и изпи половината на един дъх. Задави се и се закашля, но топлината, която се разля в гърдите му, беше приятна. Пи втори път, след това трети, напълни чашата си отново и тръгна обратно към стаята си, но в този момент чу гласове. Идваха отвън. Пристъпи предпазливо към прозореца и погледна навън. Видя долу баща си и Сингх, наполовина скрити в сенките на градината. Сър Джон беше нетипично разрошен, а лицето му бе изпито и измъчено. В едната си ръка държеше фенер със защитно стъкло против вятъра. Едрият сикх изглеждаше уплашен, а дясната му ръка беше върху дръжката на сребърния кирпан .

— Моля ви — настояваше Сингх, — трябва да ми позволите да му помогна.

— Той не се нуждае от помощ — отсече сър Джон. — Дай ми ключовете, Сингх.

— Не, сър Джон…

Сър Джон остави фенера на земята и бърз като змия сграбчи лявата китка на Сикх, и измъкна нещо от пръстите му. Дори от това разстояние Лорънс чу глухото метално издрънчаване на ключовете. Сър Джон отстъпи назад, взе фенера си и вдигна предупредително пръст към Сингх.

— Не ме следвай — нареди той дрезгаво.

Абърлайн изостави безрадостните улици на Блекмор и влезе в кръчмата за напитка. Съблече палтото си, окачи го близо до вратата, охлаби вратовръзката си и тъкмо се канеше да повика бармана, когато разбра, че всички вътре бяха притихнали. Всички очи бяха приковани в него и навсякъде се четеше страх и подозрителност.

„Проклети суеверни дръвници“, помисли си той, окачвайки шапката си до палтото. Абърлайн видя един млад мъж — Крамър, помощникът на бармана да се запътва към него, но вместо да го изчака, той се разположи на стола и разгърна лондонския си вестник. Беше се зачел вече, когато някой спря пред масата му.

— Една халба бира, моля. И ако имате някакъв стек и пай с бъбреци… — Абърлайн замълча и когато вдигна глава, видя не Крамър, а съпругата на кръчмаря мисис Кърк, която стоеше там с ръце на хълбоците и крайно неодобрение, изписано на лицето й.

— Добър вечер, мисис Кърк — каза Абърлайн.

— Защо не сте с мистър Маккуин, за да се опитате да хванете онова нещо, което уби съпруга ми?

Абърлайн се облегна на стола си и огледа вдовицата от глава до пети. Когато заговори, се постара гласът му да е достатъчно силен, за да го чуят всички посетители на кръчмата:

— Нямам представа къде лунатикът ще нанесе следващия си удар и затова реших, че е най-разумно да стоя колкото може по-близо до потенциалните му жертви. Но понеже знам, че двеста и четиринайсет от триста и единайсетте жители на Блекмор живеят в периметър от петстотин метра от тази кръчма, реших да прекарам вечерта си именно тук.