Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Майко…? — прошепна той и почти падна на колене.

Каменното подобие беше толкова реално, че за момент обърканият му ум помисли, че това е самата тя, че една целувка би могла да я събуди. Не целувка на любовник, а на любящ син. Син, който като момче беше стоял наблизо, гледайки с невъобразим ужас как кръвта и животът й изтичат в дъжда през онази страшна нощ преди цял един живот.

Сълзи горяха в очите на Лорънс, но той не ги избърса, оставяйки ги да капят като дъждовните капки, които падаха върху майка му в нощта на нейната смърт.

— Мамо — промълви той и за момент гласът му прозвуча като гласа на невръстно момче. Дете, което учи първите си думи, дава израз на основните си нужди и за първи път открива заобикалящия го свят. Той сложи нежно длан върху сключените й ръце. — Мамо… липсваш ми — прошепна Лорънс Толбът.

Сетне някъде отзад отекна звук и Лорънс моментално се опомни. Обърна се и обходи залата с очи, търсейки източника на звука, и скоро го намери. В дъното на залата, наполовина скрита от една ниша, в която стоеше статуята на безименен светец, имаше малка врата. Тя беше отворена и отвътре струеше светлината на фенер.

Лорънс се забърза натам и коленичи, за да може да надникне вътре. Фенерът на баща му беше съвсем близо до вратата и светлината му откриваше каменно стълбище, което се спускаше спираловидно надолу към недрата на земята. Баща му беше слязъл по него.

Знаеше ли сър Джон, че е следен? Дати фенерът беше оставен в знак на покана или трябваше просто да му помогне да намери пътя си обратно и той имаше някакво друга светлина?

— Татко? — извика Лорънс тихо, но отговор не последва.

Пресегна се към фенера и мина през стената на мавзолея. Спираловидното стълбище беше тясно и с ниски стъпала и трябваше да внимава да не се подхлъзне. Държеше фенера пред себе си и постоянно напредващата светлина създаваше зловещата илюзия, че сенките под него отстъпват потайно назад при всяка следваща крачка.

Стълбището се разшири в основата си, Лорънс вдигна фенера високо и пред очите му се откри древна катакомба, която се простираше дълбоко в мрака. В стените бяха изсечени множество ниши и във всяка от тях стоеше статуя в естествена големина със сключени ръце и склопени очи, а между нишите имаше погребални камери с каменни саркофази. Не всички те съхраняваха тленните останки на негови предци, това бе известно на Лорънс. Криптата бе изключително стара и само Бог знаеше кой или какво е било погребвано тук през вековете.

Лорънс събра смелост и тръгна по дългия коридор на мъртвите, а подвижната светлина отново превърна сенките в подскачащи създания, които бягаха от пътя му. Не се спря да разгледа статуите и погребалните камери. В дъното на коридора имаше бледа мъждукаща светлина и цялото му внимание беше привлечено от нея.

Затова той не видя как очите на една от статуите в тъмната ниша се отвориха, когато мина покрай нея. Фигурата пристъпи безшумно към коридора и когато той беше достатъчно далече пред нея, го последва.

Лорънс стигна края на коридора и намери там друга полуотворена врата. Тя беше масивна, направена от дъбови греди, нитована и обкована с желязо и хваната с тежки панти за твърдата скала. В горната й част имаше малко прозорче, преградено с дебели железни пръчки.

Лорънс си пое дълбоко въздух и мина през вратата. Зад нея имаше просторно помещение с овален свод, но това не беше гробница и в него нямаше саркофази. Вътре имаше единствено внушителен железен стол, прикован с нитове за каменния под. Нямаше нищо друго, но навсякъде се търкаляха боклуци — останки от храна, празни бутилки от вино, парчета опаковъчна хартия, пилешки кости и всякакви други мръсотии.

Но онова, което прикова вниманието на Лорънс, беше една малка ниша, изсечена в стената точно срещу стола. Там под светлината на две запалени свещи бяха положени множество стари рози — някои от тях станали почти на прах — и един малък портрет на Солана Толбът.

Лорънс се взираше в него, неспособен да откъсне погледа си и едва дишайки от вълнение.

— Тя беше възхитителна жена — каза баща му точно зад него.

Лорънс извика от изненада и уплаха и отскочи настрани, извръщайки се към сър Джон, когото изобщо не беше чул да влиза в залата.

— Какво… — заекна Лорънс, — какво е това място?

Сър Джон не то погледна. Взираше се в портрета със странна тъжна усмивка на лицето.

— Тя беше красива. Знам колко много страда, когато я изгуби. Ужасно е едно момче да види майка си в такъв момент. — Той поклати глава и закрачи из стаята.