Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Сър Джон се извърна настрани, сякаш обмисляше отговора си. И когато го погледна отново, в Лорънс за миг трепна надежда, че баща му някак си би могъл да промени нещата, че той има отговора за неговото спасение. Но когато светлината на свещта огря лицето на сър Джон, той разбра, че отговор нямаше.

Очите на баща му вече не бяха човешки. В тях горяха жълти пламъци и усмивката му разкри зъби, които изведнъж бяха станали дълги, остри и гладни.

— Звярът ще има своя ден — рече сър Джон, но думите му бяха изопачени от уста, която вече не беше пригодена за човешка реч. — Звярът ще излезе навън.

Това бяха последните думи, изречени от тази страховита паст. Сетне те преминаха в свирепо ръмжене на омраза и присмех, което накара Лорънс да се изправи на крака и да побегне по коридора, далече от това прокълнато място.

В продължение на хиляди години стоящите камъни в гората на Блекмор бяха проследявали движенията на звездите, планетите и луната. Сега, когато нощта погълна града, изгряващата луна разля светлината си над върха над големия обелиск в дъното на кръга, отбелязвайки точния момент, когато пълната луна, в цялото си великолепие, беше над линията на хоризонта.

Археолозите отдавна спореха за потребността на ранния човек да измерва точно изгрева на луната. Стотици доклади и книги обясняваха как фазите на луната предричали приливите, отливите, реколтите и другите аспекти на подредения земен свят.

Те всички грешаха.

Всяка една от тях.

Проблясването на лунния лъч над върха на опорния обелиск в каменния кръг не отчиташе смяната на приливите и отливите. Не бележеше началото на жътвата. Това явление обозначаваше момента, когато Богинята на лова и всичките й пълнокръвни деца се пръсваха по света и започваха своя лов.

Това бе часът на вълка.

Древните са знаели за него и предупредени от небесния си часовник са бързали да намерят убежище.

Гражданите на Блекмор, без изобщо да го подозират, пресъздаваха един ритуал, който беше толкова древен, колкото и самите обелиски. Те се криеха, въоръжаваха и помиряваха с боговете си, защото дълбоко в сърцата си знаеха, че нощта вече не им принадлежи.

Лорънс пълзеше по спираловидното стълбище на катакомбата, сграбчвайки стъпалата с пръсти, които вече не бяха негови, придърпвайки се с ръце, придобили кошмарни очертания и оттласквайки се с изкривени уродливи крака.

— Майко… помогни ми! — молеше се той, но думите му приличаха повече на грозен рев.

Когато достигна главната зала, падна на колене пред гробницата на майка си. Светлината на свещите беше твърде ярка и тяхното оскъдно сияние по някакъв начин се трансформира в очите му в нещо подобно на слънчево изригване. Почувства очите му да се променят. Това бе най-ужасното усещане, което беше изпитвал, придружено от силен пристъп на гадене. А сетне стана още по-лошо.

Сетивата му експлодираха, връхлетени от серия непознати видения, звуци и вкусове. В рамките на една-единствена секунда видя прашинки от цветен прашец — всички те отделни и отчетливи като планети, обикалящи слънцето — носени от лекия ветрец. Ята от мушици се мярваха пред погледа му и Лорънс долавяше миризмата на растителни сокове и животинска кръв във всяко от хоботчетата им, можеше да преброи миниатюрните косъмчета по малките им крачета и да разгледа нежните жилчици по тънките им прозрачни крила. Малкото ручейче недалеч ехтеше в ушите му като буйна стремителна река. Умът му се замая от този щурм на сетивата.

Лорънс долавяше всяка отделна малка промяна, която се извършваше в него. Плътта му беше гореща, сякаш всяка клетка в тялото му се беше превърнала в пещ. Дишането му се учести, докато накрая запъхтя като животно. Пейзажът на мозъка му се измени с появата на нови жлези, които образуваха химически вещества в комбинации, които нито едно човешко същество не би могло да понесе, а старите човешки процеси постепенно заглъхваха и спираха. През цялото това време Лорънс крещеше в изстъпление. Тялото му продължи да се променя, костите му се огъваха, придобивайки ужасяващи нови форми, а мускулите му се разкъсваха и съединяваха по един свръхестествен начин. Самата му маса необяснимо нарасна, черпейки материя може би от самия ад. Костите му се удебелиха, за да поддържат по-тежките мускули и изопнатите сухожилия. Кожата му непоносимо го смъдеше при израстването на новите косъмчета, които пораждаха милиони точки на черна болка по цялото му тяло.