Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Извинете ме, господа — каза Маккуин тихо, — но моментът е такъв, че е по-добре да си държите устите затворени, по дяволите.

Никой не му възрази.

Воят още веднъж раздра нощта.

Човекът вълк се движеше като дух през падналата в гората мъгла. Огромните му крака не произвеждаха почти никакъв шум, докато бягаше с големи скокове. Той преодоляваше клисури и проломи без никакво усилие, скачаше на повалени дървета и тичаше по дължината им преди да потъне отново в мрака. Там, където тъмнината и мъглата бяха непроницаеми дори за очите на нощна птица, създанието виждаше всичко с поразителна яснота. Чуваше всичко. Подушваше всичко. Гората нямаше никакви тайни за него. Ако насекомо пропълзеше под отлепената кора на стар чинар триста метра надолу по склона, върколакът го чуваше. Ако на две мили разстояние лисица опръскаше храст, за да отбележи територията си, той знаеше това. Човекът вълк чуваше туптенето на сърцата им, виждаше топлината на жизнената им сила, долавяше замайващото ухание на солта и захарта в кръвта им.

Той подуши вода и се наведе да пие. Но сетне се спря, напрегна мускули и сбърчи гневно муцуна, когато нещо друго се надигна от вира към него. Върколакът замахна към очите му с разперени нокти и разплиска високо водата. Образът на другото чудовище потрепери и малко по-малко, с успокояването на водата, отново придоби очертания. Човекът вълк се вгледа предпазливо в отражението си. С глух предупредителен рев той се наведе отново и пи.

След това отново побягна с големи подскоци, движейки се със скоростта на омразата и глада.

Луната къпеше създанието в сребърната си светлина и огряно от нея, то беше най-могъщото нещо под небето. Не се страхуваше от нищо и изпитваше стръв към всичко.

Човекът вълк бяга дълго и най-накрая спря, опря гръб в дънера на едно дърво, заби нокти в кората му и вдигна леко главата си, за да подуши въздуха.

Там, във вятъра…

Миризма на кръв.

Прясна и гореща. Течаща и гола, носена от вятъра.

От муцуната на създанието покапаха лиги върху парцалите от ризата му.

Еленът подуши собствената си смърт, която се приближаваше от сенките. Той се заопъва, опитвайки се да се освободи от въжето и нададе рев в пристъп на ужас. Очите му бяха огромни и безумни.

Полковник Монфорд погледна над цевта на пушката си, по натъртеното му изранено лице се стичаше пот.

— По дяволите, Маккуин — прошепна той. — Какво чака то?

— Шшт! — просъска ловецът.

Изведнъж еленът замлъкна и замръзна на мястото си. Цялата гора около него притихна. За бдителните очи на Човека вълк кръвта на елена беше с цвета на огън, гореща и сладостна. Макар в гората да имаше и друга плячка, раненото животно беше твърде близо и кръвта му пееше своята изкусителна песен.

Върколакът оголи зъбите си безшумно и стръвно, сетне тръгна напред. Движеше се толкова бързо, че силуетът му изгуби очертанията си. Секунди по-късно излетя от сенките, направи огромен скок, преодолявайки повече от десет метра и падна само на сантиметри от кървящото животно.

Сетне земята под него неочаквано хлътна, повличайки създанието към мрака. То дълго пада надолу и накрая се строполи тежко върху каменния под на подземието на абатството.

В капан.

Ловците се втурнаха напред, откривайки хаотичен, но масиран огън, който откъртваше цели чимове от земята и дълбаеше дупки в дърветата. Половин дузина куршуми профучаха покрай елена, бръсвайки шията, гърдите и хълбоците му, оплисквайки го с кръв, но нито един от тях не беше фатален. Ужасеното животно за пореден път се хвърли напред, въжето най-накрая се скъса и то побягна в тъмнината. Полковник Монфорд стреляше отново и отново, изпращайки безцелно куршумите си в мрака. Те произвеждаха искри, когато срещаха каменна стена, а рикошетите свистяха и бръмчаха в сенките като ято разлютени стършели.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — крещеше той, докато стреляше. Очите му бяха замъглени от лудост, ужас и кръвожадност. Когато куршумите в пушката му свършиха, той извади пистолета си и продължи да стреля.

Изведнъж Маккуин изникна до него и перна дулото му нагоре, при което изстрелът проби дупка в слоя от сухи листа над главите им.

— Достатъчно! — извика ловецът толкова високо и властно, че мъжете най-сетне се опомниха и отлепиха треперещите си пръсти от спусъците. Грохотът от изстрелите им отекна надалече и най-накрая заглъхна. Маккуин пропълзя до края на подземието и надникна в мрака. Долу Човекът вълк ревеше в пристъп на дива ярост и забиваше нокти в твърдите стени на своя затвор.