Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Господи… — прошепна Монфорд и почувства по крака му да се стича гореща течност, когато пикочният му мехур му изневери.

Чудовището ръмжеше глухо и гърлено, сякаш в радостно предчувствие за онова, което щеше да последва.

Монфорд знаеше, че няма никакъв шанс. Той извади пистолета си, макар да знаеше, че няма да може да спре създанието с него. Пушката беше заредена със сребърни куршуми, но пистолетът не.

— Бог да се смили над душата ми — замоли се той, сетне тикна дулото на пистолета под челюстта си и затвори очи в мига, в който Човекът вълк направи последната си стъпка.

Монфорд дръпна спусъка.

И нищо не се случи.

Опита отново и отново. С остатъка от ясния си ум си спомни, че беше забравил да презареди след първоначалната атака.

Върколакът се възправи над него, лицето му изглеждаше почти спокойно в момента на неговото тържество.

Писъците на полковник Монфорд вдигнаха нощните птици от дърветата.

Доктор Лойд беше сам в гората. Той не можеше да тича толкова бързо, колкото останалите ловци и нямаше добро чувство за ориентация. Залиташе от едно дърво към друго, търсейки прикритие, хриптейки, хлипайки, кашляйки, почти сляп въпреки сиянието на луната. В ума си отново и отново се връщаше към мига, в който чудовището изскочи от ямата. Коренищата на дърветата улавяха краката му и го препъваха, а клоните го шибаха през лицето.

Най-накрая той се строполи с гръб към един вековен бряст. Притисна пушката до гърдите си и се залюля напред-назад, плачейки горчиво.

Сетне чу шум. Нещо се движеше през гората.

Затаи дъх.

Боже… дано това да е Монфорд .

Звукът се чу отново, този път по-близо. Приглушен, сякаш човек вървеше дебнешком през шубраците.

Освен ако не беше човек.

Лойд вдигна пушката си и я насочи към мрака зад себе си. Листата шумоляха, докато нещо се движеше в мъглата.

Господи, нека това да е Монфорд .

Сетне чу ръмженето.

Беше толкова близо.

Лойд стреля и в мигновеното проблясване на дулото на оръжието зърна лицето на звяра. Но не зад гърба си, накъдето беше насочен изстрелът.

А точно до него.

Инспектор Абърлайн чу рева, изстрелите и писъците и пришпори коня си. Копитата вдигаха малки облачета прах над земята и зад него пътят изглеждаше като запален.

Когато навлезе в гората, видя някакъв силует да се носи насреща му от сенките. Извади пистолета си, но животното, което профуча покрай него беше само елен. Но от шията му висеше въже и цялото му тяло беше в кръв.

Появата на животното и миризмата на кръв подплашиха коня му, който се изправи толкова рязко на задните си крака, че Абърлайн не успя да се задържи на седлото. Той се строполи тежко на калната земя, ударът изкара въздуха от дробовете му и пред очите му затанцуваха искри.

Остана да лежи там, докато успее да си поеме дъх.

Гората около него постепенно притихна и се успокои и когато Абърлайн най-накрая се изправи, не се чуваше и звук. Перест облак скри лика на луната и за момент инспекторът остана в пълен мрак. Той потърси в джоба си кибрит, но точно когато го намери, ветровете отнесоха облака и лунната светлина заля цялото сечище. Абърлайн разбра, че се намира в нещо, което някога е било двор на старинно абатство. Наблизо беше черната паст на някогашното му подземие, а зад него бяха нащърбените зъби на полуразрушените му стени, обвити в диви лози. Последните дипли на облака се отместиха от лунния диск и всичко беше обляно от ярка призрачна светлина.

Онова, което тя откри, спря дъха му по-рязко и жестоко от падането му преди малко.

Навсякъде имаше трупове. Ловците, мъжете от града. Край него лежаха десетина тела с откъснати и натрошени крайници. Абърлайн стоеше в езеро от кръв и смъртта беше навсякъде наоколо.

В далечината вой на вълк се издигна към нощното небе и горите на Блекмор станаха царство на безумието.

— Добро утро, Лорънс.

Лорънс Толбът чу гласа, но умът му беше прекалено вцепенен, за да може да осмисли значението на думите или кой ги е изрекъл. С последните искри от енергия, която му беше останала, той отвори очите си. Сутрешната светлина беше като юмрук в лицето му, а проблясващите лъчи на росата по листата и тревата се забиха в очите му като трески. Той виждаше, че някой стои над него, но всичко беше някаква неясна смесица от сенки и светлина. Чувстваше пръстта и коренищата под себе си и грапавата повърхност на дънера на старо дърво зад гърба си. Постепенно зрението и сетивата му се проясниха и осъзна, че седи в хралупа на дърво, растящо на тревист хълм.