Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Но най-накрая дойде в съзнание. Бавно и постепенно и когато отвори очи, знаеше къде е. И защо.

Дом за лунатици „Ламбът“.

И тук, по-реален дори от спомените от миналата нощ, стоеше д-р Хонегер. Същият мъж, същият приют за душевноболни от онази ужасна нощ след самоубийството на майка му. За миг Лорънс се изпълни с надежда, че това е само още един сън, но лицето на Хонегер беше по-старо, по-слабо и с по-дълбоки бръчки в бледата му плът. Това, което се случваше, беше реално и той почувства, че губи почва под краката си.

Хонегер пристъпи напред и застана точно пред Лорънс. Придружаваше го един грамаден санитар, блед като смъртник, с тъмни очи, потънали дълбоко в сенчести очни ями, и грозна усмивка, пълна с жълти зъби. Точно зад тях имаше малък басейн с вода, вкопан в каменния под.

— Съжалявам да те видя пак тук, Лорънс — каза Хонегер тъжно, но не и особено искрено. Откакто се разделихме с теб, ние направихме огромни крачки в лекуването на халюцинации като твоята.

Усмивката на доктора беше всичко друго, но не съчувствена. Лицето му приличаше на надменна самодоволна маска.

— Риплър?… — каза той, давайки знак на санитаря.

Риплър се пресегна към един голям дървен лост и в следващия момент Лорънс разбра какво ще се случи. Столът му беше хванат към дебела дъска, движеща се по добре смазан улей, и когато Риплър дръпна лоста, столът се плъзна напред и Лорънс падна по очи в леденостудената черна вода.

Шокът беше толкова голям, че от гърлото му се изтръгна вик. От устата и носа му заизлизаха мехури, а студената вода вцепени лицето и очите му. Те нямаха право да правят това… не можеха да го оставят да се удави тук. Умът му отказваше да приеме това. Секундите се нижеха една подир друга и когато последният въздух започна да изгаря дробовете му, лостът беше задвижен отново и той се издигна над повърхността задавен, плюейки вода. Столът се върна с глух тътен на предишното си място, а Риплър се наведе над него и издиша отвратителния си дъх в лицето му.

— Освежаващо, а, господине?

— Защо… правите… това?

Но преди задъханият Лорънс да успее да зададе друг въпрос, Риплър отново дръпна лоста. Второто потапяне беше много, много по-лошо. Водата нахлу през носа му и заби ледени иглички в лицето и гърлото му. Когато столът отново бе изтеглен, Лорънс имаше чувството, че предпочита да умре, вместо да бъде спуснат за трети път в кошмарния басейн.

Лицето на Хонегер се надвеси над него.

— Ние постигнахме забележителен напредък в нашата наука, Лорънс. Ще останете смаян.

Той вдигна ръката си, за да покаже на Лорънс огромната спринцовка с дълга игла, която държеше. Ръцете на Лорънс бяха стегнати за стола с каиши. Той не можеше да се движи, не можеше да избяга, когато Хонегер заби иглата в плътта му и натисна буталото. Лекарството пареше като огън във вените му и секунди по-късно Лорънс почувства тъканта на реалния свят да се пропуква и да започва да се бели на пластове. Преди очите му да се затворят, той видя лицата на Хонегер и Риплър да се изкривяват и да придобиват чертите на ухилени таласъми, които се надвесваха над него, за да го разкъсат с острите си като ножове зъби. Лекарството изпълни всяка частица от съзнанието му и го откъсна от нормалните му сетива и порядък…

… Лорънс отвори очи. Стоеше сам в дълъг коридор, който се простираше далече напред в сенките. Обърна се и видя, че другият му край също се губеше в тъмната безкрайност. От двете страни на галерията имаше заключени врати. Килимът под краката му беше с цвета на прясна кръв, а в светилниците по стенните потрепваха свещи, които хвърляха студено сияние.

— Татко! — извика Лорънс, но от гърлото му излезе само немощен шепот, който остана недоловим дори и за него. — Гуен!… — Гласът му този път прозвуча необикновено 1 гръмко, отекна от стените и ударната вълна на ехото го накара да залитне назад.

Чу звук зад себе си и когато се обърна, видя открехната врата на двайсетина крачки от себе си. Вратата се отвори сама до края и изведнъж от стаята изхвърча дете, което хукна надолу по коридора и се изгуби в сенките.

— Момче! — извика Лорънс, но детето бягаше с всичка сила. Той тръгна след него, сетне ускори ход и накрая също се затича.

В един момент момчето рязко се обърна и влетя в една от стаите. Когато Лорънс се приближи, видя, че вратата води към влажна килия. По пода имаше слама и мръсотия, стените бяха черни и покрити с плесен, а преграденият с железни пръчки прозорец гледаше към сивите кални води на Темза. Без да знае как, той осъзна, че това е собствената му килия, в която беше тикнат от баща си и инспектор Абърлайн. Това беше същата килия, в която беше живял две години като момче.