Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Детето, което беше гонил, беше тук — голо, треперещо, сгушено между леглото и стената.

— Момче… кое си ти? — каза Лорънс, пристъпвайки предпазливо в стаята. — Защо си тук?

Момчето се размърда леко, надниквайки само с едното си око изпод кичурите сплъстена черна коса. То извади нещо изпод леглото и бавно го вдигна, за да го покаже на Лорънс. Това беше череп. Не, това не беше просто череп, а реквизитът, който бяха използвали в лондонската постановка на „Хамлет“. Следващите думи на Лорънс останаха неизречени, защото той позна това око.

Това бе собственото му око… и това момче беше самият той, изтерзаното дете, което бе стояло затворено в този пъкъл през всичките тези години.

— Боже мой — прошепна Лорънс. Коленичи и протегна ръка към детето. — Не се страхувай.

Сложи ръката си на слабото детско рамо и нежно го притегли.

— Позволи ми да ти помогна… няма да те нараня.

Тогава детето се обърна. Не бавно и предпазливо, а с неестествена бързина и сега лицето му не беше лицето на малкия Лорънс. Това беше озъбената дива муцуна на животно. Очите му проблясваха и то изръмжа с гибелна наслада, когато се хвърли към Лорънс, оголвайки страховитите си зъби.

Риплър дръпна лоста отново и Лорънс падна обратно в ледената вода. Болката и шокът бяха същите, но Лорънс вече не можеше да каже дали всичко, което се случваше, е истина или е част от някакъв безкраен кошмар…

… Лорънс се обърна насън.

И в следващия момент осъзна, че спи. Таласъмите и виденията си бяха отишли, нямаше го и детето. Килията беше тъмна с изключение на малкото лунна светлина, която се процеждаше през преграденото прозорче.

Чу се металическо изщракване и Лорънс напрегна очи в тъмнината. Дръжката на вратата се завъртя и вратата тихо се отвори. Лорънс се дръпна назад, очаквайки Риплър или доктор Хонегер… но човека, когото видя не можеше да бъде тук, това просто противоречеше на здравия разум. Стройна, наметната с ефирен воал, тя пристъпи тихо в килията му.

— Гуен?…

Това беше тя . Младата жена му се усмихна с нежност и съчувствие, каквито не беше очаквал да види отново. Само майка му го беше гледала някога с такава обич, но чувството, което се надигна сега в гърдите му, беше съвършено различно. Лунната светлина правеше дрехата й прозрачна и Лорънс виждаше всяка красива извивка на тялото й. Вятърът раздвижи одеждите й и той видя изящната линия, която се спускаше от хълбока към бедрото й. Гърдите й се полюляваха при всяко нейно движение и тъмните зърна изпъкваха под тънката материя на плата.

— Слава богу, че си ти — каза той и се надигна. — Току-що сънувах най-ужасния кошмар.

Тя се спусна към него и се наведе леко, слагайки пръст на устните му.

— Шт… — Тя го целуна по челото и наклони глава към ухото му. — Сега си в безопасност…

Гуен обсипа лицето му със стотици бързи леки целувки, които бяха като нежен утешителен дъжд. Ръцете й галеха лицето и шията му, а сетне пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на ризата му.

Лорънс я притегли към себе си и устните им се срещнаха в целувка с толкова силна еротична жар, че цялото му тяло като че ли се изтръгна от някакво древно робство.

— Искам те — прошепна гой и смъкна воала от раменете й, откривайки алабастровото съвършенство на кожата й. Лорънс я целуна по шията и тя простена и се притисна в него, дърпайки отчаяно ризата и панталоните му. Секунди по-късно голите им тела се долепиха едно в друго, окъпани от лунната светлина. Устите им бяха горещи и жадни, а телата им се движеха в съвършения вечен ритъм на истинската любов и чистата страст. Когато проникна в нея, тя изви гърба си като дъга и изкрещя, гърдите й се смазаха в гърдите му. Краката й се сключиха около него и го притеглиха по-дълбоко, стенанията и виковете й изпълниха стаята.

— Обичам те — каза той.

— Аз… — поде тя, но се задъха в изнемога и не можа да продължи.

Кръвта бушуваше във вените им и с всеки удар на техните сърца, ритъмът на телата им все повече се ускоряваше. Лорънс дишаше, хриптейки, а виковете на Гуен ставаха все по-силни и пронизителни с всяко следващо проникване.

— Лорънс — изпищя тя. — Господи… Лорънс…

Напрежението все повече нарастваше и нарастваше, докато бързаха към сладостната пропаст.

— Лорънс! — Гласът й сега беше по-рязък и остър.

Леглото се блъскаше в стената, пружините скърцаха неистово под тежестта им.

— Лорънс!

Тонът й се промени и той вдигна ръка към лицето й, за да отметне кичур коса от очите й… и в следващия момент целият свят се плъзна към бездната на лудостта. Пръстите му бяха уродливи, чепати и покрити с настръхнала козина, а в края на всеки от тях имаше дълъг нокът, завършващ със смъртоносен връх. И всеки нокът беше напоен в гореща кръв.