Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Сър Джон стана, прекоси килията и погледна навън през малкото прозорче.

— Да… бедният стар Сингх. — Той се обърна с лице към Лорънс. — Тъй или иначе аз го нокаутирах и той твърде дълго остана в безсъзнание… в резултат на което не можах да се заключа в криптата през онази нощ.

— Какво направи? — попита Лорънс, макар да нямаше никакви съмнения каква е била развръзката.

— На сутринта… след като се превърнах в… намерих брат ти в една канавка… недалече от къщата. Беше разкъсан на парчета. — Той се облегна с една ръка на стената и оброни глава.

— Проклет да си завинаги — каза Лорънс, но мъката му беше толкова голяма, че думите дойдоха като слаб шепот.

Сър Джон удари стената и се обърна рязко към Лорънс. Очите му горяха, лицето му беше като каменно и от него беше изчезнала всякаква следа от скръб и разкаяние.

— Но сега разбрах! — каза той тържествуващо. — Сега разбрах, че не е трябвало да заключвам звяра. Двайсет и пет години, Лорънс. И през всичките тези години, през всичките тези пропилени години, аз се срамувах от него… а не е трябвало! Трябваше да оставя нещата на естествения им ход. Не мислиш ли, Лорънс? Трябваше да го оставя на свобода… да убива или да бъде убит.

Лорънс се хвърли към него, но железният нашийник отново го спря. Той се завъртя назад полузадушен, забивайки пръсти в гърлото си, проклинащ участта си. Изведнъж осъзна, че баща му си играе с него, и че нарочно се беше облегнал на стената, за да го предизвика и да му покаже собствената му безпомощност.

— Ако се осмелиш да докоснеш Гуен…

Сър Джон се усмихна.

— Не ме заплашвай момчето ми. Не си дорасъл за това. Трябва да извървиш още дълъг път, преди да можеш да ми казваш какво да правя. Но… и ти ще имаш своя шанс скоро. Той се приближи до преградения прозорец на килията. Беше вече късен следобед. — Богинята отново ще тръгне на лов… и тази нощ тя ще е пълна.

— Не!

— О, да, Лорънс. Но… — Той бръкна в джоба на палтото си и извади оттам един бръснач. С рязко движение на ръката си отвори острието. То беше гладко като огледало и сияеше със сребърен блясък. — Това е малък подарък за теб, Лорънс, ако случайно решиш, че животът не е толкова вълнуващ… и е по-добре да му сложиш край. — Той му намигна и пъхна бръснача под тънкия дюшек на нара. Лорънс не помръдна. И когато баща му се наведе и го целуна нежно и любящо по главата, от очите на Лорънс бликнаха сълзи.

— А сега спи, момчето ми — прошепна сър Джон. — Почивай. Аз наистина те обичам. Ако в това има някакъв смисъл след нещата, които се случиха.

Сетне баща му повика пазача и си тръгна, а Лорънс остана сам с отчаянието си и ужаса на истината. Той се сви на кълбо до стената и се разрида.

Риплър, санитарят със злото лице, влезе в килията му час по-късно. Той и още двама недодялани грубияни го облякоха насила в бяла риза и чисти панталони, нахлузиха му усмирителна риза, тръшнаха го на един инвалиден стол и го вързаха с кожени каиши.

— Защо… защо правите това?

— Млъквай изръмжа Риплър.

— Трябва да говоря с инспектор Абърлайн — замоли се Лорънс. — Ако може просто да…

Риплър го удари жестоко с опакото на ръката си, главата на Лорънс отскочи настрани и целият свят се завъртя. След това санитарят сграбчи кичур от косата му и се наведе ниско над него, при което Лорънс нямаше как да не почувства киселия му неприятен дъх.

— Чуй ме добре, господине просъска санитарят. — Дръж се прилично и си затваряй устата, защото аз и тези двама здравеняци добре ще те подредим, преди да те заведем при доктора. Ето, Лафърти, например е стар професионалист, Той може да чупи ребра, без да оставя никакви следи. А пък този Стрънк е особено лош, когато поиска. Дори може би е по-редно да бъде пациент в този приют, отколкото служител. А, Стрънк?

Стрънк се ухили, показвайки нащърбените си криви зъби.

— Аз съм продукт на тежко семейство. Или поне доктор Хонегер казва така — рече Стрънк и злобният му поглед действително не вещаеше нищо добро.

Риплър раздруса силно главата на Лорънс, все още държейки го за косата, и накрая го потупа по бузата. Лафърти застана зад инвалидния стол, а Риплър поведе малкото шествие по безбройните каменни коридори. Минаха покрай десетки врати с решетки, през които Лорънс видя безчетните лица на лудостта — от пищящи лунатици, които блъскаха главите си в стените, до съкрушени хора, които седяха свити в кататонен ступор. Това беше един познат ад, с който смяташе, че завинаги се е разделил, но съдбата се беше оказала по-жестока, отколкото бе очаквал.