Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Стигнаха до една двойна врата, която Риплър и Стрънк задържаха отворена, за да може Лафърти да вкара Лорънс в някаква широка зала, пълна с хора. В средата на помещението имаше подсилен стол, съоръжен с каиши и скоби, а наблизо стоеше маса, отрупана с толкова чудновати медицински инструменти, че в очите на Лорънс те приличаха на уреди аз мъчения. Останалата част от залата беше заета от амфитеатрално разположени скамейки, приличащи на местата в римския Колизей. По тях седеше тълпа от народ и Лорънс предположи, че това са лекари и учени от различни дисциплини. Още като момче той беше чувал, че Хонегер обича да придава известна театралност на своите публични изяви.

— Какво е това…? — понечи да попита Лорънс, но преди да успее да завърши въпроса си, Риплър и колегите му започнаха да го развързват, за да го преместят на стола в средата на залата. Лорънс се бореше отчаяно, но санитарите бяха много по-силни, и когато отвори уста да извика, Риплър тайно го удари в слабините, а Стрънк заби юмрук в бъбреците му. Бързият и чист начин, по който направиха всичко, създаваше впечатлението, че това е тактика, която тези мъже бяха прилагали много пъти.

Онемял от болка, Лорънс беше съвсем безпомощен, когато го тръшнаха на стола и започнаха да го завързват с многобройните каиши и ремъци. Щом свършиха, можеше да движи единствено главата си, която увисна настрани за няколко минути в мъчително вцепенение. Риплър се наведе над Лорънс, уж да провери за последно каишите, но в действителност използва този момент, за да предупреди отново Лорънс:

— Дръж се прилично, приятел, защото иначе никак няма да ти хареса онова, което ще ти се случи в килията. Повярвай ми, господинчо, никак няма да ти хареса!

Лорънс вдигна глава и срещна очите на санитаря.

— Дано се продъниш в ада.

— Това вероятно вече се е случило.

— Ето какво ще ти кажа, приятел — прошепна Лорънс презрително. — Почакай, докато стане пълнолуние и тогава ела в килията ми.

Риплър се ухили и поклати глава.

— Проклети безумци — каза той на приятелите си. — Винаги намират начин да бъдат забавни.

Грамадният санитар се изправи и даде знак на двамата си колеги да го последват. В този момент до него се появи доктор Хонегер.

Риплър тръгна към двойната врата, заключи я и се върна, подавайки ключовете на Хонегер.

— Всичко е готово, сър — каза той.

Докторът кимна, погледна бегло към Лорънс, а после се обърна към аудиторията си. Лорънс забеляза, че всичко това за Хонегер беше просто шоу, представление.

— Приятели и колеги — поде Хонегер, — господа от пресата, представители на Скотланд Ярд и уважаема публика, приветствам ви с добре дошли в дома за лунатици „Ламбът“. — Гласът му, който звучеше по-дълбоко и по-силно от обикновено, изпълни залата.

— Събрали сме се тази вечер тук, за да дадем нагледни доказателства, че всичките ви страхове са съвършено ирационални.

Хонегер кимна към един друг лекар, който тръгна към далечната стена на залата, протегна ръка към един шнур и с негова помощ дръпна тежките завеси, които закриваха прозорците. Самите прозорци гледаха към неравната линия на лондонския хоризонт, откривайки черното нощно небе и няколко бледи облака, които се носеха пред сияещия бял кръг на пълната луна.

Лорънс едва не изкрещя.

— Какво… какво правите? — заекна той и се опита да изтръгне ръцете си от кожените каиши, които го държаха вързан за стола.

— Вие сте луди…

Хонегер отклони глава от пълната луна към Лорънс, но продължи да говори високо, за да бъде чут от всички.

— Ние ще останем в тази зала заедно през цялата нощ. И след като сам се убедите, че пълната луна няма никаква власт над вас… и че сте съвършено нормално човешко същество…

— … Господи… — промълви Лорънс.

— … вие ще направите първата малка стъпка по дългия път към вашето възстановяване.

Лорънс се вторачи в него в потрес, неспособен да повярва, че подобно опасно безумие изобщо е възможно. Той огледа тълпата с надеждата да види някое познато лице, към което да се обърне, и там сред тълпата съзря инспектор Абърлайн.

— Абърлайн! — извика той. — Не можеш да допуснеш това… не можеш! Изведи всички навън!

Инспекторът не каза нищо, дори когато няколко глави се обърнаха към него и хората наоколо заговориха оживено. Но погледът на Абърлайн беше суров и напрегнат и Лорънс разбра, че тук няма съюзник.

— Ликантропията 8 8 Ликантропия (от ст.гр., ликос — вълк и антропос — човек) — митична болест, предизвикваща метаморфозата на човек във вълк (върколак). — Б.ред. — поде Хонегер — е болест на ума, която се таи в дълбоките задни ниши на мисълта. Да, мистър Толбът, аз знам, че всичко за вас изглежда съвършено реално.