Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Лорънс се опитваше да предупреди хората да бягат, но устата му вече не беше пригодена за човешка реч и умът му губеше способността си да съставя свързана мисъл. В залата ставаше все по-светло и последното нещо, което достигна до ума му, беше осъзнаването, че вижда как кръвта грее в телата на всички наоколо. И после всичко, което определяше Лорънс Толбът като човешко същество, беше заличено от онова, в което се превръщаше.

Тялото на създанието започна да се уголемява, мускулите му се издуваха и гръдният му кош ставаше все по-масивен. Шевовете на дебелата усмирителна риза се разкъсаха отведнъж. Ремъкът, който минаваше пред гърдите му, рязко се опъна и се скъса, изпуквайки.

Хората сега крещяха и се отдръпваха назад, потресени от този невъобразим спектакъл.

— Дайте инжекцията! — извика Хонегер, но помощниците му стояха вкаменени от ужас.

С оглушителен рев на ярост Човекът вълк се надигна от стола, доразкъсвайки останалите кожени каиши. Дървото се разцепи на трески. Някакъв лекар грабна метален поднос и го запрати към главата на създанието, но ударът не постигна абсолютно нищо, освен да предизвика гнева на чудовището.

Човекът вълк се извърна рязко към лекаря и го удари с опакото на лапата си толкова силно през брадичката, че главата на мъжа се усука повече, отколкото беше възможно анатомически. Вратът му изхрущя и човекът се строполи мъртъв на земята.

Хонегер грабна една спринцовка и я хвана като оръжие, докато отстъпваше назад пред създанието. Чудовището за кратко изглеждаше смутено, объркано от вида на толкова много хора. То не беше уплашено, а по-скоро ненаситната стръв на неговите апетити го теглеше в твърде много посоки едновременно. Кръвта пееше в ума му.

Инспектор Абърлайн стоеше като окаменял сред скамейките, неспособен да проумее онова, което виждаше, не вярвайки на очите си. Пистолетът в джоба му беше напълно забравен в безумието на момента.

Човекът вълк долови движение близо до себе си и когато се извърна, видя отстъпващия доктор Хонегер. Създанието не притежаваше човешки мисли, нямаше достъп до паметта на Лорънс Толбът, но на някакво първично ниво то разбра, че този човек беше врагът. Не просто храна, а съперник и хищник.

Върколакът се наклони напред, свеждайки ниско глава между масивните си рамене и изръмжа, отправяйки предизвикателство.

Но сетне видя друг човек, когото мразеше още повече. Риплър бягаше през глава към вратата. Човекът вълк го видя и долови миризмата му, която смътно му напомни за изтърпяната болка. Оголвайки зъбите си, той прегази останките от специалния подсилен стол и с един-единствен скок прелетя цели осем метра, приземявайки се само на няколко крачки от Риплър. Мъжът изпищя и посегна към дръжките на вратата, забравяйки, че самият той я беше заключил и беше дал ключовете на Хонегер.

Риплър се обърна, докато Човекът вълк вървеше дебнешком към него. Грамадният мускулест санитар падна на колене и се разплака като дете, молейки за милост. Но както много пъти бе доказвал на безпомощните пациенти, поверени на грижите му, зад тези стени нямаше място за милост. Върколакът го сграбчи в огромните си лапи, вдигна го над главата си и го запрати в стената, която отстоеше на цели петнайсет метра разстояние.

Санитарят се блъсна със сила, която раздроби костите му. Сетне се строполи на пода, натрошен, но жив и по жестока прищявка на някой безмилостен бог, остана в съзнание, дори когато чудовището зарови муцуната си в стомаха му и започна да се храни.

— Господи! — извика някой и този вик някак извади Абърлайн от вцепенението му. Той тръсна глава и се втурна надолу през скамейките към чудовището.

Хонегер и помощникът му се промъкваха крадешком към заключената врата. Психиатърът държеше ключовете в едната си ръка, а спринцовката в другата.

— Побързайте, докторе — просъска помощникът му. — Побързайте!

Навсякъде в залата цареше паника, докато тълпата се щураше от изход към изход, всеки от които беше заключен.

— Намерих го! — каза Хонегер, докато пъхаше припряно ключа в ключалката, след което го завъртя силно, но в бързината си вложи прекалено много сила. Тънкият ключ се огъна… и се счупи.

— О, Боже!

Човекът вълк вдигна глава и подуши нова миризма на страх. Той се обърна и отново видя Хонегер, но този път докторът крещеше и блъскаше с юмруци по заключената врата.

Лафърти и Стрънк, които бяха извън залата, чуха суматохата и се опитаха да отворят вратата, но тя беше здраво заключена. Малкото й кръгло прозорче беше матово и не се виждаше какво се случва вътре, но в един момент някой започна да удря с юмруци по стъклото. Секунди по-късно то се разби на парчета и двамата грубовати санитари с изненада видяха лицето на доктор Хонегер, притиснато в назъбения отвор.