Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Абърлайн излезе от парка и се затича към групата полицаи, които бързаха към него пешком.

— Въоръжени ли сте? — попита той.

Двама от мъжете извадиха пистолети, а един по-отзад държеше пушка.

— Дай ми оръжието си — каза Абърлайн и полицаят, който беше най-близо, му подаде тежкия си револвер. — И всичките си патрони. Хайде, по-бързо, по дяволите!

Покрай тях на талази продължаваха да тичат изплашени хора, но Абърлайн ги разблъска, пробивайки си път. Полицаите тръгнаха след него в разгърнат строй, образувайки здрава фаланга, от която тълпата отскачаше.

— Ето го! — извика един от полицаите и Абърлайн видя, че създанието бе сменило посоката си, насочвайки се към центъра на града. Те хукнаха след него вкупом, от време на време минавайки напряко по малки тесни улички. В един момент се натъкнаха на сляпа улица и Абърлайн изруга.

От един отворен прозорец отляво се дочу музика и инспекторът веднага се затича натам. Той не си направи труда да почука на вратата, а мина през нея с помощта на двама едри сержанти от двете му страни. Вратата се откъсна от пантите си, полицаите минаха с тежки стъпки по нея и влетяха вътре, озовавайки се сред група от богато облечени франтове, настанени на дивани и пищно украсени кресла, които слушаха пасторална миниатюра в изпълнение на струнен квартет. Музиката рязко замлъкна и благородните джентълмени нададоха вик на протест и изненада, но Абърлайн нямаше време за обяснения. Той вдигна пистолета си, очаквайки върколакът да скочи от този покрив на следващия, но не се видя дори сянка от движение.

Чудовището бе сменило посоката си. Бяха го изпуснали.

Отвъд стената имаше ярки светлини и миризма на месо. Човекът вълк присви жълтите си очи, докато наблюдаваше тълпите народ, които вървяха по улиците. Гореща слюнка капеше от зъбите му, муцуната му се набръчка и от гърлото му дойде ръмжене като на звяр, който тръгва на лов.

Той пропълзя напред, избирайки си съвършената плячка…

Абърлайн се затича надолу по алеята и излезе на улицата, за да види как двама от най-добрите му детективи, Картър и Адамс, скачат от един брониран екипаж.

— Картър! Имаш ли пистолет?

— Да, сър. И двамата…

— Добре — каза рязко Абърлайн. — Последвайте ме. А вие останалите, намерете начин да се качите на покривите. Разпръснете се и открийте това нещо. — Но сетне инспекторът се спря и заби пръст в гърдите на Адамс. — Телеграфирай в Скотланд Ярд. Да бъдат подсигурени карабини за всички. Веднага!

Абърлайн плесна Картър по рамото, давайки му знак да го последва, и двамата мъже побягнаха.

Пухтейки от усилието, Абърлайн попита:

— Картър… разполагаме ли в полицията със сребърни куршуми?

Картър пробяга десет крачки преди да отговори:

— Сребърни?

Човекът вълк беше няколко преки по-напред, скачайки по покривите на сградите, следейки движението на стадата от плячка долу. Собствената му ненаситност го правеше нерешителен. Всеки път, когато си набележеше жертва, виждаше някоя друга по-примамлива от предишната. От устата му се стичаха лиги, които капеха по онова, което бе останало от бялата риза на Лорънс Толбът.

Когато Абърлайн и Картър излязоха от лабиринта от тесни улички, те видяха група полицаи, които тичаха вкупом по посока на суматохата. Щом бобитата видяха Абърлайн, те хукнаха да го посрещнат.

— Картър, вземи половината от тези хора — заповяда инспекторът. — Събери и други, ако можеш, и патрулирай по улиците. Кой знае къде ще удари този звяр. Останалите идват с мен.

Осем преки по-нататък един конен полицай се беше спрял по средата на площад „Лестър“ и се опитваше нетърпеливо да се справи с потока от хора и коли. Той още не беше чул за избягалия убиец и блъсканицата и суматохата го дразнеха. Имаше само час до края на смяната му и предпочиташе тя да беше завършила спокойно и тихо.

Стара жена, мъчена от артрит, вървеше бавно през площада, спирайки потока от карета и файтони.

— Хайде, хайде — изджавка полицаят. — Мърдайте по-бързо!

Възрастната дама вдигна глава към него, стресната от грубостта му, но в следващия момент очите й започнаха да се отварят все по-широко и по-широко, а устата й остана отворена в нямо „О“.

— Какво зяпаш, стара…

Полицаят така и не видя масата от мускули и нокти, която полетя към него от покрива на близката часовникова кула. Той почувства внезапен удар откъм гърба и сетне целият свят се завъртя около него и пропадна.