Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Боже милостиви…

Умът му изгуби връзка с реалността. Онова, което виждаше, беше просто невъзможно. То бе невъобразимо, безумно.

И въпреки това…

Абърлайн си пое дъх и клекна, насочвайки фенерчето си към земята. В пръста се виждаха отпечатъци от стъпки с големи нокти. Дирята продължаваше само няколко метра по-нататък и завършваше с две дълбоки следи, откъдето създанието очевидно бе прескочило оградата от жив плет.

Инспекторът бръкна припряно за свирката в джоба си и я наду, произвеждайки висок пронизителен сигнал, какъвто можеше да бъде и крясъкът, който напираше в гърдите му. Веднъж, дваж… и веднага след това последва отговор на друга свирка долу от алеята. И след това още една далече отляво.

С треперещи пръсти Абърлайн презареди пистолета си. Той все още опитваше да приеме фактите такива каквито са и да проумее смисъла им за света, който познаваше. Сърцето му кънтеше като копитата на галопиращ кон и под дрехите му се стичаха струйки пот.

— Спокойно — мърмореше си той, докато пъхаше патроните в гнездата на барабана. Спомни си за ковача в Блекмор и сребърните куршуми. — Спокойно…

В далечината се чу звука от бягащите крака на отряд полицаи.

Но преди да пристигнат той чу друг звук, който го накара да се обърне и да погледне нагоре към покрива на сградата в далечния край на оградата. Там, очертано върху диска на кръглата луна, беше чудовището.

Всички инстинкти му подсказваха, че трябва да бяга. Там горе той виждаше смъртта си. Виждаше самия ад върху тялото на каменен грифон. Виждаше истинския лик на дявола. И искаше да побегне.

Както и направи.

Но към сградата с чудовището.

Гладът на Човека вълк беше пещ, която не можеше да бъде заситена. Той виеше вътре в него, искайки месо, искайки кръв.

Чудовището скочи от гърба на грифона и се затича по ръба на сградата, мятайки се от покрив на покрив с изумителна лекота. Ту падаше на четири крака, препускайки по-бързо от най-бързия състезателен кон, ту се катереше нагоре, вечно в движение, като неясна тъмна сянка на фона на усмихнатото лице на Богинята на лова.

Абърлайн бягаше с всичка сила, опитвайки се да не изостава от звяра. В един момент го видя да скача от една сграда и да се приземява зле на съседната, търсейки бясно опора с крака в самия край на постройката.

— Пипнах те! — просъска инспекторът. Той се спря, разкрачи леко крака, вдигна пистолета си с две ръце, затвори едното си око и стреля.

Първият куршум отчупи парче от тухла и вдигна облаче прах само на педя и половина от рамото на чудовището. Абърлайн се пое дъх, коригира мерника си и отново стреля. И още веднъж. Виждаше как ризата на гърба на създанието се издува леко при всяко точно попадение. Той продължи да стреля, докато ударникът щракна върху празния барабан.

Човекът вълк не падна. Дори не залитна. Само изрева през рамо, прехвърли се през края на сградата и изчезна.

Абърлайн изруга и продължи да тича.

Нямаше никаква идея какво ще прави оттук нататък. Току-що беше изстрелял последните си патрони.

Конните полицаи чуха няколкото сигнала със свирка и след това шест поредни изстрела. Обърнаха се и по ехото се ориентираха, че стрелбата идва от далечния край на парка.

— Това е приюта „Ламбът“ изръмжа Петит. — Пазачите пак са изтървали някой луд.

— Проклетите лунатици просто трябва да бъдат умъртвявани — отвърна Фрост и пришпори коня си, за да прескочи изпречилия се на пътя му жив плет. Те завиха към центъра на парка, понеже това беше най-прекият път към дома за душевноболни, но двата коня изведнъж изцвилиха тревожно и се изправиха на задните си крака пред тълпата от народ, която се появи изпод сенките на дърветата, устремявайки се вкупом към тях.

— Какво е това, по дяволите? — каза Петит.

— Всички луди са избягали — предупреди Фрост, изваждайки полицейската си палка. Но хората, които профучаха покрай тях не носеха усмирителни жилетки или затворнически пижами. Това бяха бизнесмени и чиновници, дами и улични музиканти, богаташки деца и дрипави просячета. Единственото, което ги обединяваше, беше чистият ужас, изписан на всяко лице.

Вълната от пищящи изплашени хора мина покрай тях и се разля по улиците и покрай редиците от сгради в близост до приюта за лунатици.

Двамата полицаи стояха на стремената и гледаха отвъд дърветата и постройките към нещото, което бягаше от покрив на покрив.

— О, боже мой… — казаха те абсолютно едновременно.