Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Да.

— Какво искате да знаете? — попита той. — И защо?

— Защото искам да разбера.

— Да разберете какво? Защо семейството ни се разпадна? Защо аз и баща ми не можем да водим учтив разговор, който да трае повече от няколко изречения? Защо Бен и аз почти не си пишехме и не се срещнахме като зрели мъже? Какво точно искате да узнаете?

Гласът му беше тих и леко пресипнал, но Гуен не се уплаши от тона му. Вместо това пристъпи напред и сложи ръцете си на гърдите му.

— Искам да ви разбера, Лорънс — рече тя и сетне цялото й лице пламна. — Устната ви още кърви — каза Гуен бързо, съблече жакета си и го сгъна грижливо. После взе легена, изцеди кърпата и започна да попива кръвта.

Лорънс се остави на грижите й, без да каже нищо. Истината беше, че се чувстваше странно. Потеше се и пулсът му препускаше. Докосна влажното си чело.

Гуен се наведе леко напред, за да прегледа раната му. Лорънс долови парфюма й. И кожата й. Уханието й беше толкова прекрасно, толкова завладяващо, че сякаш почти можеше да го усети на вкус. Още капчици под избиха на лицето му.

— Не изглежда толкова зле — отбеляза тя. — Кървенето почти е спряло. Мисля, че ще оживеете.

Гуен продължи да говори, но на Лорънс му беше трудно да се концентрира върху думите й. Изведнъж те се бяха превърнали в безсмислен шум, докато всичко друго около нея беше станало невероятно ясно. Той видя разширените й зеници, руменината на страните й. Чу диханието й, сякаш устата й беше на сантиметри от ухото му. Чуваше поотделно шумоленето на всяка от дрехите, които покриваха тялото й. Всичко това прииждаше в ума му, влудяващо, непреодолимо.

— … това може да пари…

Тя сипа карбол от едно шишенце и притисна кърпата до устната му.

И сетне със смайваща скорост Лорънс улови китката й, движението беше толкова бързо, че ръката му изгуби очертанията си. Той почувства кожата й, мекотата на плътта й, крехкостта на костите й, внезапно ускорения й пулс.

Очите й срещнаха неговите и мигът като че ли замръзна в невъзможния напор от усещания. Вгледа се в очите й и за момент му се стори, че пада към нея и тя към него. Представи си как се блъсва в нея, как я разкъсва и поглъща…

Лорънс изпъшка и стана, залитайки, от креслото. Отдръпна се от нея, пусна ръката й и си пое въздух с усилие.

— Лорънс? — извика тя, скачайки на крака. Лицето й беше пламнало, а голата кожа над изпъкналостта на гърдите й беше червена като огън. — Нещо не е наред ли?

Въпросът беше абсурден и Лорънс едва не се разсмя, но се възпря, защото знаеше, че ако го направи, може би никога нямаше да може да спре. Чувстваше писъците и виковете на безумието вътре в черепа си. Чувстваше и други неща. Глад и жажда, необходимостта да задоволи апетити, каквито не знаеше, че притежава.

— Извинете ме — каза той задавено. Даде й знак с ръка да не го следва и излезе от стаята, олюлявайки се, копнеейки за глътка въздух, нуждаейки се да бъде далеч от нея поне за миг. Не искаше да чувства тези апетити, докато я гледаше.

Не искаше.

Не искаше…

Когато се качи на горния етаж се почувства по-спокоен, но не и напълно спокоен. Усещането за напрежение, паника, глад като че ли беше отслабнало. Като огън, който е бил ограден с насип, но не и изгасен. Той вървеше по мрачните коридори на втория етаж, по които се носеха студени течения. Търсейки нещо, което не можеше да назове, макар в същото време да знаеше, че то не е там.

Изведнъж чу дълбоко сумтене, тихи стъпки с тънкия звук на нокти, дращещи по дъските на пода. Лорънс се приведе и се обърна. Каквото и да беше това, то бе точно зад ъгъла. Бастунът-рапира беше долу. Единственото му оръжие бяха юмруците.

Масивен силует зави по коридора, движейки се през сенките право към него. Жълти очи горяха в мрака.

Сетне нещото излезе от сенките под светлината на една свещ.

Самсон.

Чудовищната хрътка пристъпваше тихо към него и Лорънс неволно се дръпна назад.

В момента, в който очите им се срещнаха, кучето замръзна на мястото си. Същото направи и Лорънс. Усещането им един за друг беше непосредствено, дълбоко и различно.

Това не беше откритата враждебност от първата им среща отпреди няколко седмици, нито сдържаната неприязън, която таяха един към друг оттогава. Самсон обикновено винаги стоеше между Лорънс и сър Джон, а понякога оголваше зъбите си и тихо ръмжеше, докато сър Джон го сгълчеше и го накараше да млъкне. Сега, обаче, животното с жив интерес се взираше в очите на Лорънс и той отговори на погледа му, усещайки за момент някаква дълбока връзка, каквато не помнеше да е споделял с никой друг, било то човек или звяр. Като че ли между тях протече някакъв безмълвен първичен диалог, който, обаче, беше твърде дълбок, за да бъде дочут от ума.