Джонатан Мабъри - Човекът вълк

— Съжалявам — каза тя и кимна.

— Съжалявате? За какво?

Гуен поклати глава.

— Аз… не мога да не се чувствам виновна за онова, което се случи с вас. Ако не бях изпратила онова писмо…

— Не — отсече той. — Беше правилно, че се върнах.

Двамата се спряха до едно място, където растяха езерни камъши. Лорънс облегна бастуна си край един шубрак. Наведе се да вземе един камък, претегли го в дланта си и след това го запокити към вира. Той улови гребените на десетина малки вълнички преди да потъне във водата. Лорънс се усмихна и започна да събира други камъни, като ги избираше грижливо.

— И така — рече Гуен, — разкажете ми за Ню Йорк. — Често съм си представяла как е там.

Лорънс й подаде един камък, наблюдавайки я как го хвърля. Той потъна, веднага щом срещна повърхността на водата.

— Трябва да ме посетите някой път там и сама да видите.

Той й подаде още един камък.

— Всичко е възможно — каза тя и хвърли камъка. Този път той на няколко пъти се удари във водата, преди да поеме към дъното на вира.

Лорънс се засмя, но сетне замръзна на мястото си, наостряйки уши. Обърна се и обходи с поглед полето, пътеките и гората.

— Чухте ли това? — попита той.

— Кое?

Лорънс вдигна пръст, напрегна слух и отново го чу. Коне по пътя. Бяха още на мили разстояние, но идваха към „Толбът Хол“. Чудно, че изобщо ги беше чул.

— Идете да кажете на баща ми, че ще имаме компания — рече той, посягайки към бастуна си с вграденото в него острие.

— Какво става?

— Вървете, вървете — настоя Лорънс.

Тя се поколеба за момент и сетне се завтече към къщата.

Лорънс тръгна по пътеката, която заобикаляше къщата, и стигна предния двор, точно когато колона от конници се приближаваше в галоп към стълбището пред главния вход. Когато ездачите го видяха, лицата им придобиха студен израз и свърнаха към него. Лорънс се изплаши, когато видя студената решимост, изписаната върху чертите на всеки един от мъжете. Той разпозна някои от тях. Пасторът Фиск беше най-отпред, водейки мрачното си паство. От лявата му страна беше скуайърът Стрикленд, а от дясната полковник Монфорд. Доктор Лойд, нервен и някак засрамен, яздеше най-отзад. Останалите мъже бяха непознати, но Лорънс знаеше, че сред тях нямаше да намери приятели. Той се спря и пръстите му проследиха сребърната дръжка на бастуна му. Видът на острието може би щеше да вразуми тези глупаци.

Или щеше да ги насърчи да го прострелят.

— Здравейте, докторе — каза Лорънс, придавайки фалшива доброжелателност на гласа си. — Мислех, че прегледът ми е чак в петък.

Скуайърът Стрикленд хвърли надменен поглед към Лорънс.

— Ела с нас, Толбът.

Лорънс се усмихна.

— А къде отиваме?

Стрикленд понечи да отговори, но пасторът Фиск го изпревари:

— Вече е почти новолуние!

— Да — каза провлечено Лорънс. — И какво от това?

Викарият вдигна към него обвинителен пръст.

— Ти беше ухапан от звяра. Не го отричай! И сега носиш знака му!

Лорънс избухна в смях. Нямаше как да се сдържи. От всички слабоумни селски суеверия, които беше чувал, това беше най-нелепото. Дори да можеше да се вярва на собствените му объркани спомени, че е бил нападнат от чудовище, пак беше върхът на глупостта да се смята, че именно по тази причина самият той е прокълнато създание. Той се беше бил с чудовището, беше го преследвал и едва не беше убит от него. Но тези хора очевидно се бяха хванали на религиозните брътвежи на викария. Поне неколцина от тях имаха достатъчно здрав разум, за да се чувстват смутени, че са тук. Доктор Лойд изглеждаше потънал от срам и не можеше да срещне погледа на Лорънс.

Но полковник Монфорд извиси гласа си над смеха му.

— Хайде, Толбът… покажи ни раната си.

— И защо да го правя?

— Защото — поде пастор Фиск с лице, пламнало от праведен гняв — ни беше казано, че тя е зараснала неестествено бързо.

Лорънс погледна към доктор Лойд, който побърза да сведе глава и се зае да изучава грапавата повърхност на седлото си. Монфорд смушка коня си с колене и го подкара напред с намерението да стресне Лорънс. Конят му беше огромен, поне с три лакти по-висок от другите, но когато се озова на четири стъпки от Лорънс, животното изведнъж изцвили и се дръпна назад, клатейки голямата си глава, въпреки силната ръка на полковника върху изопнатите юзди.

В този момент картината като че ли замръзна около Лорънс. Конят беше изпитал страх, но от какво? Той се подсмихна. Някой дори би могъл да каже, че се е изплашил от самия него… Но това беше нелепо.