Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Нито един от ездачите не се усмихваше и дори доктор Лойд беше застанал нащрек. Всички очи бяха приковани в Лорънс. Монфорд кимна навъсено и щракна с пръсти. Трима широкоплещести мъже се смъкнаха от седлата си и започнаха да затварят кръга около Лорънс. Моментът беше толкова странен, че преди Лорънс да разбере какво се канят да направят, той изгуби преимуществото си. Бастунът беше изтръгнат от ръката му, преди да успее да завърти дръжката и да извади рапирата. Почувства да го сграбчват груби ръце.

— Пуснете ме, негодници! — Той се бореше с всички сили, но тези мъже бяха истински зверове и ръцете им бяха като железни.

— Разгърнете ризата му — нареди Монфорд.

Обзе го паника, докато мъжете се бореха с диплите на халата му и дърпаха ризата под него. Той крещеше и ги риташе, опитвайки се да се освободи.

— Ето, виждате ли? — извика пастор Фиск. — Той се опитва да я скрие!

Лорънс ритна с коляно един от мъжете в чатала, но друг го удари с юмрук над ухото, а след това получи и още един удар в устата. Устната на Лорънс се разкъса в зъбите му и горещата кръв потече по брадичката му, докато железни пръсти разпаряха дрехите му.

— Той ще се преобрази с луната! — изкрещя Фиск, изцяло в плен на дълбокото си суеверие. — Ще му позволите ли да убие жените и децата ви?

— Дръжте го, по дяволите — изрева Монфорд, слизайки ловко от седлото си. Той грабна някакво въже от ръцете на един от ездачите и го подаде на мъжете, които държаха Лорънс. Те моментално започнаха да го намотават около него.

Чу се оглушителен трясък и главата на една градинска статуя експлодира, обсипвайки Монфорд с назъбени парчета от мрамор. Полковникът залитна назад, сграбчвайки лицето си с две ръце, а между пръстите му бликна ярка кръв. От очите му потекоха кървави сълзи от парещия мраморен прах.

Всички се обърнаха и видяха сър Джон Толбът да върви през моравата. Той изглеждаше спокоен и дори невъзмутим, когато отвори голямата си пушка за слонове и пъхна с палец нов патрон в нея. Карабината се затвори със силно изщракване и сър Джон насочи тежкото оръжие от нивото на хълбока си.

Монфорд се взираше в него с ярост и изумление, лицето му приличаше на кървава маска.

— Толбът… проклет да си… очите ми !

— Съжалявам, полковник — рече сър Джон с мила усмивка. — Всъщност се целех в главата ти. — В следващия момент той насочи пушката си към Стрикленд, който беше пребледнял от смайване. — Изглежда, че вече не съм толкова добър стрелец, колкото бях.

Лорънс първи се опомни от шока и се опита да се изтръгне от ръцете на мъжете, но те продължиха да го държат здраво. Доктор Лойд скочи от коня си и тръгна бързо към Монфорд, който кървеше силно.

— Остави го — отсече сър Джон с глас, който не търпеше възражения. Доктор Лойд се закова на място. — Развържи сина ми.

— Той е прокълнат! — рече пастор Фиск в такова изстъпление, че напръска брадичката си със слюнка. — Бог се е отрекъл от него?

— Е, в такъв случай може да се присъедини към местния клуб — присмя се сър Джон.

— Знаеш за какво говори той — изръмжа Стрикленд. — Джон… знам, че ти е тежко, но остави ни да се оправим с него.

— Може би съм бил неясен — каза сър Джон любезно. — Развържете сина ми или ще ви убия.

— Не говориш сериозно — каза Стрикленд. — Ти имаш само два куршума. А ние сме…

— Моят слуга е на покрива над нас и вие добре знаете, че той стреля отлично с карабина „Мартини-Хенри“. Сингх ще убие следващите петима от вас, без да се налага да презарежда.

Мъжете от наказателния отряд вдигнаха глави към огромната къща. Те не видяха нищо, но дори и по-тъпите сред тях можеха да се досетят, че на покрива имаше поне десетина места, където можеше да се скрие снайперист. Всички погледи бяха извърнати към Стрикленд, който на свой ред погледна Фиск. Викарият облиза устните си, докато претегляше ситуацията в ума си и сетне кимна към мъжете.

Доктор Лойд беше човекът, който най-накрая пристъпи напред да размотае въжетата, удостоявайки Лорънс с кратка помирителна усмивка. На Лорънс му се искаше да му разбие зъбите и да ги натика в гърлото на глупака, но се страхуваше, че ако започне да го удря, няма да може да се спре. В гърдите му кипеше дива омраза и стиснатите му юмруци трепереха от желание да убие всички наоколо. Държеше устата си здраво затворена, защото се боеше, че каквото и да кажеше, то щеше да прерасне в изблик на неконтролируем гняв.

Сър Джон се приближи към Монфорд, разгледа окървавеното лице на полковника и се усмихна.