Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Мъжът извади пура от вътрешния си джоб, запали я и известно време остана там, пушейки, докато изучаваше имението. Сините му очи бяха проницателни и студени като диаманти.

Той се усмихна на себе си, сетне се обърна и тръгна, без да бърза, към града.

Сингх пристъпваше тихо по коридора. Тишината беше станала обичай през последните няколко седмици. И докторът от града и специалистите, които сър Джон беше довел, бяха категорични, че спокойствието е от решаващо значение за оздравяването на пострадалия. Никакви шумове, никакви сътресения, никакви изненади. Почивката беше най-важното условие, за да има някаква надежда, че разрушеното тяло на Лорънс ще намери сили да се възстанови.

Сингх държеше поднос с кана вода и чиста кърпа в едната си ръка, а с другата внимателно натисна дръжката на спалнята. Още първия ден след злополуката, той се беше погрижил да смаже бравите, така че да се отварят безшумно. Сикхът открехна леко вратата и първото нещо, което видя, беше мис Конлиф на обичайния си пост, заспала на стола до прозореца с отворена книга в скута си. Гуен беше стояла будна цялата нощ, бдейки над Лорънс, защото именно тя му беше изпратила писмо в Лондон, за да го помоли за помощ при издирването на Бен. И освен това беше подкрепила решението му да преследва чудовището, което едва не го беше убило.

Сърцето на Сингх се късаше от мъка, докато мислеше за тези неща. Той познаваше Бенджамин и Лорънс още от деца. Беше плакал, когато сър Джон изпрати Лорънс в дом за душевно болни и след това в Америка. Той и сър Джон се бяха спречкали жестоко тогава, но в края на краищата Сингх беше слугата, а сър Джон господарят на къщата. Но Бен… бедното момче беше отраснало пред очите му и той го беше обикнал като роден син. Затова болката и мъката му по Бен бяха силни, а сега, изглежда, че и Лорънс щеше да умре. Три седмици в безсъзнание, без никаква следа от разум и без знак за възстановяване.

Това е прокълнато място, каза си той за хиляден път.

Сингх влезе в стаята и тръгна към страничната маса, на която бяха наредени нещата за поддържане на живота на пациент в кома. Светлината струеше в стаята през транспарантите и той хвърли бърз поглед към леглото, за да види дали превръзките са все още…

В следващия момент Сингх се закова на мястото си и се вторачи с широко отворени очи в онова, което видя на леглото. Подносът се прекатури и издрънча на пода, металната кана иззвънтя като камбана и водата се разплиска навсякъде.

Внезапният шум сепна Гуен Конлиф, която отвори бързо очи и скочи на крака, не по-малко стъписана и объркана. Тя и Сингх стояха с отворени уста.

— Лорънс?… — прошепна Гуен.

Лорънс Толбът седеше на леглото. Пепеляв, изпотен, ужасно изпит и измъчен. Но въпреки това буден и жив.

Гуен прелетя през стаята към Лорънс.

— Ще повикам доктора — каза Сингх и се спусна към вратата.

Лорънс се чувстваше като мъртвец. Очите му бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях, косата му беше мазна и полепнала по челото, устните му бяха отпуснати и деформирани. Усещаше неприятен вкус в устата си и болка, която беше проникнала до всеки мускул и кост от тялото му. Той оброни глава и я разтърси бавно напред-назад като болна мечка, опитвайки се да изчисти ума си от пластовете мъгла и паяжини.

Чу шумолене на плат, почувства да го докосват хладни ръце, извърна глава, и видя Гуен да седи до него на леглото. Гуен? Какво означаваше това? И освен това тя вече не носеше черната си погребална рокля.

— Аз… мислех, че заминавате — промърмори той. — Ще изпуснете влака си.

Гуен се засмя, подсмръкна и избърса сълзите от сините си очи.

— Изглежда, че е невъзможно да се избяга от това място.

Лорънс се намръщи, не разбирайки смисъла на думите й. Той погледна през прозореца. Клоните на повечето дървета бяха голи.

— Буря ли е имало?

— Да — каза тя, запъвайки се леко. — Да… имаше много лоша буря.

Но Лорънс отново беше заспал.

Доктор Лойд пристигна половин час по-късно. Когато влезе в стаята, той завари сър Джон да стои близо до леглото и Гуен Конлиф да се върти загрижено около болния. Докторът беше свикнал с напрегнатото мълчание между сър Джон и младата жена от Лондон и вътрешно се радваше, че не се беше омъжила за мъж от фамилията Толбът. Не и докато сър Джон беше господарят на къщата. Студенокръвен, надут, стар негодник, помисли си Лойд. Никога не превъзмогна самоубийството на жена си, като че ли собственото му сърце беше спряло да бие с това на Солана, а и преди това не беше сред най-сърдечните хора. И сега, когато единия му син беше мъртъв, а другият на смъртен одър… е добре, заключи докторът, мис Конлиф би трябвало да е истинска светица, за да е в състояние да изтърпи сър Джон през цялото това време.