Джонатан Мабъри - Човекът вълк

За Лорънс времето беше изгубило всякакъв смисъл. Ходът му не означаваше нищо за него. Той не знаеше кой ден е, нито кой час и имаше само смътна представа къде е. Носеше се може би векове в море от мрак, което нямаше нито долу, нито горе. Беше като едно от онези слепи създания, които живеят в тъмните дълбини на океана, движейки се в едно вечно небитие без цел и посока. Единственият звук беше този на собственото му дишане — ниско, дълбоко и равномерно, и когато се заслушваше в него, се унасяше отново в сън.

По едно време отвори очи, за да види празна стая и полегатите златни лъчи на следобедното слънце.

Той премигна и когато отново отвори очи, беше вече нощ и единственият източник на светлина беше една самотна свещ. Някой като че ли спеше на стола, но той не беше сигурен дали това е човек или купчина стари палта. Всъщност не го беше грижа и малко по-късно отново склопи очи.

Още едно примигване и Гуен Конлиф беше там, седнала на стола до прозореца, с лице огряно от слънцето и Библия в скута си. Гуен? Защо тя беше тук? Лорънс се помъчи да си спомни коя е тя, но колкото повече се опитваше, толкова повече отговорът му се изплъзваше. Той я видя да помръдва и да се извръща към него, но вече отново потъваше в мрака. Така и не разбра дали изрече името му.

На няколко пъти забеляза хора в стаята си. Сър Джон стоеше до прозореца, сключил ръце зад гърба си, с тяло, сковано от напрежение, докато някакви други мъже говореха думи, които Лорънс не разбираше. Един-два пъти видя Сингх и имаше смътния спомен как някой притиска влажна кърпа до челото му. Сингх ли направи това? Или баща му? Или Гуен? Или сънуваше?

След известно време престана да търси отговор на този въпрос. Той харесваше мрака. В него се чувстваше по-добре, плувайки в морето на нищото, и затова стоеше там колкото може по-често. Там долу нямаше болка. Там долу нямаше спомени. И нищо не го преследваше в сенките.

Лорънс плуваше в сънищата си, докато часовете се превърнаха в дни, а дните в седмици.

Сър Джон Толбът отпи от уискито си и остави чашата на каменния парапет на наблюдателната си кула. Той се беше отказал от обичая си да влиза тайно вътре, за да си долее още и гарафата, в която беше останал само един пръст от златистата течност, сега стоеше до чашата.

Беше хладна утрин и хапещият въздух вече предвещаваше наближаващите студове. Но дори и сър Джон да усещаше студа въпреки изпитото уиски, това изобщо не личеше по лицето му.

Докато стоеше там, оглеждайки полетата и пътищата в имението, наблюдавайки вълните от листа, разнасяни от вятъра, той забеляза нещо тъмно да се движи в далечината. Завъртя телескопа си и се наведе над окуляра. Колона от цигански каруци се очертаваше на хоризонта, смаляваше се и чезнеше от поглед, докато се отдалечаваше от Блекмор.

Сър Джон гледаше с присвити очи, свил устни в жестока презрителна усмивка. Той взе чашата, сипа си останалото уиски и остана там, отпивайки, докато студеният вятър фучеше покрай него.

Кочияшът дръпна юздите на конете, спирайки каретата в покрайнините на Блекмор и се извърна на капрата. Миг по-късно вратата се отвори и един пътник скочи долу.

— Сигурен ли сте, че това е мястото, където искате да слезете, сър?

Мъжът се разкърши и сложи бомбето на главата си. Той беше висок, с тежък мустак и бакенбарди, нос, който е бит чупен най-малко два пъти, сурова уста и вида на човек, който е прекарал не малко време по безмилостните улици на Лондон. Мъжът оправи гънките на жълтеникавокафявото си палто и обходи с поглед тъжното сиво градче и мрачния пейзаж отвъд него.

— Сър?…

— Да, сигурен съм — отвърна високият мъж. Той се пресегна и извади от каретата тежка пътна чанта.

Кочияшът го погледна неуверено и хвърли подозрителен поглед към Блекмор. Беше чувал за това място. Лондонските вестници бяха пълни със странни истории за масови убийства, извършени само преди месец. От някакво диво животно. Той вдигна глава към небето, сякаш опитвайки се да прецени колко още часа оставаха от деня и след това, без да губи повече време, цъкна с език и подкара конете, които моментално се подчиниха, сякаш и те нямаха търпение да си тръгнат от тук.

Високият мъж остана да стои край пътя, изпращайки каретата с поглед. Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към едно малко възвишение, за да огледа по-добре района оттатък града. Сега, когато есента беше събрала повечето листа на дърветата, околността се виждаше като на длан на цели мили разстояние. В края на долината се мержелееха дори задушените от бурени полета, които обграждаха „Толбът Хол“.