Джонатан Мабъри - Човекът вълк

Тези мисли се въртяха из главата му, но Лойд не позволи дори и сянка от тях да се прокрадне на лицето му.

Той придърпа един стол и внимателно разви вкоравените от засъхналата кръв бинтове. Рамото, гърдите и гърба на Лорънс Толбът приличаха на карта на железопътно депо. Линии от черни шевове се пресичаха и кръстосваха върху наранената му плът. Докторът изсумтя нещо и се облегна назад на стола си, взирайки се в раните. Те бяха забележително добре зашити, като ръбовете на разкъсванията бяха здраво зараснали, почти без да изпъкват. Той подуши превръзката и не установи нищо нередно. Раните бяха инфектирани за известно време, но сега издайническата миризма на гной вече не се долавяше. Доближи опакото на ръката си до разрезите — не се усещаше и температура.

— Боли ли ви някъде? — попита той.

— Всъщност… — поде Лорънс, но сетне замълча и лицето му доби озадачен израз. — Почти, не. Вие сте твърде добър доктор за такъв малък град.

Доктор Лойд изсумтя отново.

— Стиснете ръката си в юмрук. — Лорънс сви бавно пръстите си в юмрук. Веждите на Лойд се повдигнаха. После протегна пръст. — Стиснете пръста ми.

— Чувствам се слаб като дете протестира Лорънс, но хвана пръста на доктора и го стисна. Усилията му предизвикаха трепване, но то беше върху лицето на Лойд.

Сър Джон пристъпи по-близо, наблюдавайки ставащото с голям интерес. Лорънс го забеляза и вдигна глава.

— Татко, какво казаха циганите?

Устните на стария мъж се изкривиха в лека усмивка.

— Че дяволът е дошъл в Блекмор.

Докторът отдръпна ръката си от Лорънс и мълчаливо превърза раните му. Междувременно не срещна погледа на нито един от присъстващите. Веднага щом свърши, прибра инструментите в чантата си и стана.

— Какво не е наред? — попита Гуен. — Да няма инфекция или…?

Доктор Лойд поклати глава и най-накрая срещна очите на Лорънс.

— Това е… забележително — рече той. — Преди седмица можех да се закълна, че никога повече няма да видите тази ръка.

— А сега? — попита Гуен.

Докторът я погледна продължително.

— Той бе изгубил сухожилието и повечето от мускулите на ръката си. Но сега изглежда… ъ-ъ… че тя се е излекувала.

— Излекувала? — отекна сър Джон.

— Това е наистина невероятно. — Лойд се обърна отново към Лорънс, но гледаше леко встрани. — Невероятно. — Докторът изпъна рамене. — Ще намина да ви прегледам към края на седмицата.

— Докторе… — спря го Лорънс, — … благодаря ви. Вие сте чудотворец.

— Заслугата не е моя — отвърна доктор Лойд, продължавайки да избягва погледа на Лорънс, след което се обърна и излезе. Изпрати го Сингх.

След като докторът си тръгна, Гуен оправи смачканите възглавници на Лорънс, а сър Джон застана до края на леглото му.

— Мис Конлиф — каза той тихо, — благодаря ви, че останахте с нас през този тежък период. Може би, ако имаше някакво чувство за синовна почит в тази къща, ние нямаше да ви създадем такива неудобства.

Гуен настръхна и Лорънс отклони поглед от нея към баща си. Той долови напрежението помежду им и правилно предположи, че това беше епизод от спор, който беше вървял през последните няколко седмици. Думите й само потвърдиха предположението му.

— Лорънс само се опитваше да открие кой е убил Бен — отбеляза тя студено. — Както вие добре знаете. Онова, което той направи, беше героично и продиктувано от обич.

— Обич? — повтори сър Джон, поклащайки глава. — Не, скъпа, мисля, че в случая е имало по-силен мотив. Обичта рядко е чувството, което изпраща един ловец в гората.

Лорънс не каза нищо. Имаше много неща от онази нощ, които плуваха в мъгла, но изгарящата омраза и неудържимата ярост — тези неща си спомняше със съвършена яснота. Но той не искаше да застава на страната на баща си срещу Гуен.

— Наречете то както искате — настоя Гуен, — но Лорънс не се е държал като своеволно дете онази нощ. Той е мъж. — Гласът й трепна за момент. — Доблестен мъж… който изстрада ужасно много.

— Но без полза — възрази сър Джон.

— Не е вярно! Сега ние знаем, че убийството на Бен не е бито дело на някакъв лунатик, който случайно е минавал оттук. Не беше ли това една от вашите теории? Е добре, онзи, който нападна циганския лагер, не е бил безумец.

— Да — съгласи се той, — но все още не знаем какво е той, нали?

— Така е… но знаем, че каквото и да е това същество — то все още е някъде там.

Доктор Лойд беше оставил сънотворно за Лорънс и въпреки протестите му, Сингх едва не го изля насила в гърлото му. Скоро той отново потъна в някаква черна дупка. Не беше сигурен дали са минали часове или дни. Самото събуждане, сблъсъкът с реалността, болезнените прегледи на доктор Лойд, въпросите на баща му, строгият поглед на Сингх и утехите на Гуен — всичко това беше прекалено много за Лорънс и той неусетно се унасяше отново в морен сън. Но това беше сън, а не кома.